Майчице, колко е студено …
Говореше си, че е студено, а пък цялото й лице гореше. Тресеше я, чак зъбите й тракаха.
Жълтиците вече лепнеха и по гърба й. Убиваха я. Защо са й тия жълтици? Защо й пречат?
В КАСАБАТА
Очертанията на Стамбул неочаквано се появяваха на тихите води на Янтра. Това беше ту върхът на някое белосано минаре, ту сводът на някоя покрита чаршия, ала най-често — до болка познато кътче от сарая „Топкапу.“
Невидим тръстиков калем теглеше тънки линии Юмер бей притваряше очи. Искаше му се да чуе гълчавата на еничарите, да долови някой познат глас (може би на самия велик везир!) и най вече — да слуша ехото от собствените си стъпки в двора пред Вратата на щастието …
Острието на калема беше обаче толкова безшумно, че и съвсем слабо скърцане не се чуваше. А водите на реката бързаха да погълнат сънните видения.
„Когато падаш, чоджум, прегръщай земята“.
Говореше мюнеджимбашията Исмаил ага, главният звездоброец в Топкапу.
Ти шейретин, знаеш само лошо да предричаш. Тъй е — един работи с ръце, друг с език. Само че тия, дето от лафа живеят, и те не са от един сой. И при тях има умни и глупави. Те се познават много лесно: умният не казва онова, което знае, а глупавият говори за онова, което не знае.
Така се завъртат мислите на Юмер бей, че той сам се изкарва глупак. И с ожесточение към себе си започва да повтаря: глупав съм, глупав съм за цяла сюрия лафаджии. С една дума прерязах връвта на целия си живот!
И се видя как минава на пискюлия ат през Едирне капия, а зад него остават шумните стамбулски улици, остава младостта му и споменът за големия му късмет — как от най-обикновен писар-кятибин стана приятел на везири и разговорник на султана.
И още … още …
Розовата Гюл джамия, където обичаше да прави петъчната си молитва, кьошковете край Босфора, пемЗените питки кетен халва, които в Търново дори баш майсторът на халваджиите не можеше тъй сладко да приготви.
Навярно в Топкапу още разправят тъжната и в същото време много смешна история на Юмер бей, човекът, който можеше да разсмее и най-мрачния си събеседник. Много пъти той, сегашният аянин5 на Търново, се опитваше да си обясни всичко, случило се само преди няколко месеца, но все оставаше нещо неясно. А враговете му и ония, които само търсят повод да се надсмеят над чуждото нещастие, навярно никак не го жалят, приказват тъй, както той самият много пъти бе приказвал със злорадство за изпадналите в немилост паши и везири.
— Пак ли си се умислил?
От четирите му жени единствена Бедрие ханъм имаше право така да го заговорва и ненадейно да се появява в гюловата градина, когато той се разхождаше. Градината стигаше до самия бряг на Янтра. Бейският сарай беше в дъното на големия двор, зашумен от асми и стари череши. Тук беше тихо и спокойно, като че наоколо не се издигаха къщите на турската махала — все богати постройки сред хубави дворища, оградени с високи дувари. Наблизо реката правеше плавен завой. Хисаря — сетня диря от гяурското царство, все още предизвикателно издигаше каменните стени на главния вход.
На търновския аянинвойвода се полагаше да живее със семейството си в конака, където имаше цял кат с просторни одаи. Това бе направено за ония аяни, които — както Юмер бей — пристигаха неочаквано и някой ден също така неочаквано трябваше да си заминат — те нямаха време да издигат сараи. Но Юмер, още като дойде в Търново, огледа войводницата — така тук наричаха конака — и разбра, че тия варосани одаи, в които бяха живели предшествениците му с жените и децата си, непрекъснато ще му напомнят за това, че е временен в Търново, че може би го очаква нещо по-лошо (да го заточат в някой затънтен край) или може би… Докато все още можеше да разиграва парите си, трябваше да си създава удобства, радост и веселие. Беше готов веднага да започне да строи сарай, но хаджи Калъч — един от старите търновски бейове, останал съвсем сам — цялото му семейство преди години бе измряло от чума — му предостави своя конак; не искаше да го продаде, не се и съгласи да получи кирия. Той живееше съвсем сам в една малка къща до кадийницата.
— Юмер …
Бедрие ханъм спря до големия гюлов храст с едрите, лъскави от влага пъпки, които чакаха само една топла нощ, за да цъфнат. Беше облечена в небесносиньо — цвят, който напоследък много харесваше, и тънкото й, слабо тяло потръпваше от хладината.
Юмер бей дори не се обърна към нея. От година-две Избягваше да я гледа в лицето, защото всеки път откриваше колко много се е променил самият той. С нея бяха връстници — на четиридесет и пет години, възраст, за която мъдрецът казва, че е прагът на старостта. Всичко, което му бе донесла тя — вдовица на велик везир, наследница на големи богатства — вече му тежеше.
5
Аянин — (тур.) първенец; така бил наричан през различните периоди на турската империя алийският помощник.