Първата му война — с австрийците (1736–37 г. — завършила с победа за Турция, защото австрийците допуснали няколко съдбоносни грешки. Султан Махмуд пред заплахата от война с Русия сключил мир с персийския шах Надир, като му върнал завладените преди това области. Войната с Русия — тогава императрица била Ана йоановна, траяла от 1736 до 1739 година и завършила с успех за Турция; която си присъединила Северна Сърбия и Малка Влахия…)
Той, Юмер бей, би се оправдал поне пред себе си, ако не знаеше кое е болното място на султана. А то, кой по-добре от него можеше да каже за какво постоянно се тюхка падишахът? Само думата аджем6 караше Махмуд I да подскача. Тъкмо това изтърси пред двамата везири Юмер бей, когато те го срещнаха на връщане от Арз одаята в сарая Топкапу. Единият от тях — оня стар пезевенгин Исмаил паша, го попита как се чувствува в кьошка светлоликият падишах. „Нещо му убива персийският килим“ — изтърси Юмер бей, без дори да се замисли, и с това реши съдбата си. В същото време султан Махмуд се съветваше със садразама и с еничарския Ага как е войската, могат ли да започнат война с Персия.
„Падишахът вече не искал и да седи на персийски килим“.
„Не че не иска, а не може…“
Тия думи се понесоха из целия сарай, защото всички мразеха султана и само диреха повод да злословят. А сега неговият любимец Юмер бей им даваше такъв хубав лаф за подигравка.
Тогава, в кьошка, султан Махмуд наистина не седеше с кръстосани крака върху персийския килим, а се разхождаше нервно. Напоследък, по причина, която мислеше, че само хекимите му знаят, той не можеше да седи дълго с кръстосани крака. А ето че сега и болестта му, която смяташе за срамна, бе излязла наяве…
„Да се маха! — бе наредил султанът. — По-скоро да се маха! Пратете го някъде аянин!“
И понеже по това време бе свободно само аянското място в Тирнова, Юмер бей се озова тук. Все пак, милостив беше султанът, можеше да каже да го тикнат в Едикуле, да изгние там във влажните подземия.
„Не се надявай на сушата, не се доверявай на морето“ — обичаше да повтаря мюнеджимбашията на Топкапу сарай.
Тогава на какво да се надява? Небето е високо, в небето само звездобройците вярват, та и те, изглежда, повече на сметките в тефтерите вярват, за да са сигурни кога точно ще се появи тази или онази звезда.
„И в ада има пътища, синко …“
И от Тирнова има пътища за Стамбул. Ще дойде ден и Юмер бей ще се върне като паша. Такъв е редът в управлението на великата османска държава. Само глупавите султани убиват ония свои помощници, които се провинят в нещо. А иначе изпращат най-често изпадналия в немилост някъде далече от столицата, където той и да иска, не може да стори голяма вреда на падишаха. Като мине време, друг султан или даже същият султан, който го е изпратил в изгнание, ще се сети, че по едикакви си дела има кадърен везир или паша, ще го повика и с почести ще го посрещнат в Стамбул. Тъй е. Един паша, един везир не се създават за ден-два, та да ги погубваш в един миг.
Ала Юмер бей отсега знаеше: и да се завърне в Стамбул, вече няма да е сойтария както преди. Не можеше вече да бъде сойтария, да развеселява везирите и султана с онова, което веднага се ражда в ума му. А не можеше, защото страхът тежко легна в сърцето му, Страхът, че една дума може да промени целия ти живот и дори да те лиши от живот, Едва сега той разбираше истинското значение на думите и се ужасяваше от огромната смелост, която години наред бе притежавал — беше се движил на косъм от смъртта или поне на косъм от султанския гняв. Да, вярно е онова, което се говори, че неопитните ястреби най-много обичат да летят…
…Настрадин ходжа имал бик с големи рога. По цял ден и по цяла нощ ходжата мислел: може да е поне един път, но трябва да седне на главата на бика, между рогата, Обаче все не се появявал сгоден случай.
Една нощ, като излязъл на двора, ходжата видял, че бикът лежи на земята и преживя.
„Ето ти случай!“ — казал си Настрадин ходжа.
И като събрал полите на халата си, той седнал между рогата.
Бикът, изплашен скочил, отметнал глава и хвърлил ходжата на земята. Настрадин ходжа извикал и загубил създание. Жена му чула вика и излязла на двора. И какво да види: мъжът й лежи в несвест, облян в кръв. Започнала да вика за помощ. Събрали се много хора.
Полека-лека Настрадин ходжа се свестил. И разбрал, че краката му са строшени. Вдигнали го и като го внесли в къщи, сложили го на постелята. Ходжата се огледал, забелязал, че жена му плаче и рекъл: