— Жено, не плачи! Макар че паднах и счупих краката си, желанието ми се изпълни …
— Но аз, Бедрие ханъм, нямах такова желание, вярвай ми… нямах!
Бедрие ханъм изненадана го погледна. Тя му бе разправяла за патилата на някакъв филибелийски паша — как заради едно арменско момиче станал за смях и подигравка. Всичко сама бе измислила, заедно със смешните подробности. Искаше Юмер да се сети за какво бие самара. Беше научила за големия моабет, който направил миналата седмица един от богатите търновски бейове в лятната си къща в Костимялската долина и на който нейният Юмер, като се разгорещил, сам играл кючек с метла на кръста. Имало и млади циганки, хубави, много млади и много хубави — те танцували и правели джумбуш през цялото време. На едно от тия момичета Юмер бей закачил на елечето скъпата си броеница от два реда бисери и ахат…
Как да му повярва Бедрие ханъм, че нямал желание да подарява на младата циганка броеницата си? Тя го познаваше добре и знаеше; когато той се весели, весели се така, че ако няма кой да го спре, и ума си загубва. Досега го бе спасявало положението му на сойтария, защото на един сойтария се позволяват неща, които друг, ако ги извърши, може и да си изпати; и глупости да бръщолеви, тия, които го гледат и слушат, пак ще се смеят — всъщност не той, а те сами се веселят, сойтарията е само повод за смеха им… Тъкмо това Юмер о щ е не можеше да проумее и се заблуждаваше, като мислеше, че е необикновено умен и духовит.
— Вярвам ти, Юмер. И все пак не биваше да й подаряваш такава скъпа броеница, На ония момичета се правят дребни подаръци.
Сега пък беше ред на Юмер бей да се изненада.
Каква броеница? Та той приказваше за съвсем друго…
Бедрие ханъм разбра, че днес двамата говорят на различни езици и е по-добре да се оттегли в харемлъка.
Нощес тя пак щеше да се вмъкне в неговата одая и той нямаше да я отпрати, поне в това беше сигурна.
— Ех, Юмер… Така е било винаги — кожата на лисицата е нейното нещастие.
И като се усмихна закачливо като момиче, игриво подскокна и изчезна зад гюловия храст.
Едва сега Юмер бей се сети за какво бе намекнала Бедрие ханъм. Не толкова за скъпия подарък, колкото за младата циганка.
Всъщност какво бе станало тогава, в оня потънал сред зеленина кьошк?
Нищо ярко нямаше в съзнанието му. Прозрачни шалвари. Гъвкав гол кръст. Влудяващите писъци на зурните, дрънкането на дайре…
— Беим, доведоха още един от ония …
Сейменбашията7 Кара Хасан, висок и слаб арнаутин, облечен в скъпи сърмени дрехи, със силяхлък от червена кожа, преви кръст точно там, до гюловия храст, където допреди малко стоеше Бедрие ханъм, и на Юмер бей се стори, че неговото темане е едва ли не подигравка. Дързост и подигравка — да се вмъкне чак тука!
Ала се сепна сам: та нали бе наредил да го викат и тук, щом е по работа, за която лично е заръчал.
— Кой? От тревненските хаирсъзи ли?
— Не е … От НастрадинПетровците.
Кара Хасан беше глупав като стамбулски каикчия. Само едно горе-долу приемливо качество имаше и той, го проявяваше обикновено по служба — имаше инат за сто мулета. Кажеше ли нещо, вече само повтаряше и не можеше да се отметне от думите си.
НастрадинПетровците… Няколко пъти сам беят му обясни, че е едно Настрадин ходжа, а друго Хитър Петър. Единият е турчин, другият е българин.
Това беше една от приумиците на Юмер бей още като дойде в Тирнова. Постоянната възбуда, желанието му винаги да върши неочаквани за хората неща, както в Стамбул и тук го накара вместо да се заеме със сериозните аянски дела — да продължи зевзешките истории.
В Стамбул бе слушал, че сред българите се разправят стотици весели случки за патилата, шегите и лудориите на Хитър Петър Дори името на този български Шегаджия го отделяше от Настрадин ходжа. Ходжата не винаги беше хитър и умен, понякога се показваше като наивен и дори глупав, но Юмер бей така бе свикнал с него, че го приемаше с всичките му кусури. Често пъти в сънищата си той го виждаше: благообразен старец, който язди своето мършаво магаре и наблюдава света; той е смирен и тих, умее не само да говори, но и както малко хора — да мълчи и да слуша другите. И нищо не убягва от внимателния му поглед.
НастрадинПетровците … Ще разбере ли най-сетне тоя див арнаутин, че смесва две противоположни неща? Нито за миг Юмер бей не можеше да си представи Хитър Петър с ласкавата усмивка на Настрадин ходжа, с благата му реч, дори не можеше да го види да язди магаре като ходжата! Нещо зло и лукаво имаше в съперника на ходжата! Това предубеждение Юмер бей носеше в себе си още от Стамбул, от масалите, които бе слушал за шегите на Хитър Петър. През последните месеци в Тирнова той все повече се убеждаваше в това. Не съзнаваше, че желае да бъде така и в разказите, които слушаше, отделяше само онова, което подкрепяше тази му мисъл.