Новите му приятели — четирима-петима търновски бейове, сами му предложиха услугите си да му доведат „на крака“ колкото си иска хитър-Петровци. Те всичките бяха убедени, че във всяко село има по единдвама хитър-Петровци и никак не е трудно да изпратят някои от гавазите да докара най-добрите от тях.
Преди няколко дни му доведоха един такъв Хитър Петър, от едно дряновско село.
Сейменбашията Кара Хасан стоеше все на същото място до гюловия храст. Отдавна му бяха известни странностите на Юмер бей. От две години бе главният му телопазител и без съжаление напусна Стамбул. В Тирнова той пристигна с няколко ката скъпо облекло, една кесия злато и с прозвището Кара Илан, Черната змия. Но прозвището му знаеха само слугите на бея. Тукашните сеймени още не го бяха научили и това никак не беше добре, трябва да го научат, за да се стряскат само от името му. Такова беше тайното му желание. Щом се появи някъде, всички да замръзват на местата си. Така както той замръзваше пред господаря си — бил той Юмер бей или някой друг. Паша или бей той никога нямаше да стане, такава бе съдбата му — да има господар над себе си. Но и той можеше да бъде господар в очите на ония, чийто страх можеше да вземе.
Кара Хасан нито за миг не допускаше, че е глупав. Само съзнаваше, че не разбира някои тънкости, които пашите и бейовете — затова са и господари — тъй често обичат да говорят и вършат.
Ето и тия НастрадинПетровци. Юмер бей е решил да вика подред всички зевзеци на санджака — негова си работа: — но нужно ли е да обяснява на сейменбашията си защо върши това? Два или три пъти той му разказваше за Настрадин ходжа и за тоя, българина, българския Настрадин, но Кара Хасан, въпреки многозначителния си прякор нищо не можа да разбере.
Като видеше одая, застлана с персийски килим, Юмер бей усещаше, че въздухът започва да не му достига.
Кой се подиграва с него?
Цял живот ли ще му напомнят за случилото се в Топкапу?
След като той припадна от ярост преди няколко дни, Бедрие ханъм нареди на слугите да застилат малкия дървен кьошк до реката с шарени български черги.
Наргилето, гюловата пъпка във водата и меките възглавници вече го очакваха.
Юмер бей не кръстоса крака, а седна само върху единия си подвит крак, готов всеки миг да скочи. Това му бе останало навик от сойтарлъка, когато във Високия диван през няколко минути трябваше да скача, за да подава ту на великия везир, ту на еничарския ага свитъците, които четяха и обсъждаха — едно унизително слугуване, но той го вършеше с шеги и усмивки, защото без това не можеше. Същите неписани правила, които го бяха довели като сойтария в Дивана, го задължаваха да върши това в ония случаи, когато при решаване на важни дела кятибин не биваше да присъствува.
Двамата млади чибукчии бяха приклекнали до стъпалата на кьошка. Като пропълзяваха един след друг, те щяха да сменят огъня на наргилето.
Юмер бей захапа мемето8 на маркуча и дръпна първия вефез9 — гюловата пъпка заигра и димът, минал през бълбукащата вода, достигна до засъхналата му уста и целия го облъхна с аромата на хубав драмски тютюн.
Кара Хасан не закъсня.
Чак до стъпалата на кьошка той доведе едно нисичко човече, което държеше под мйшница протъркания си калпак и се кланеше отдалече с кръстосани на гърдите ръце — нито селям, нито темане. Така се кланяха на агите тукашните гяури.
— Буюрум! — великодушно го покани беят да седне срещу него, там, гдето играеше във водата червената гюлова пъпка на наргилето.
Но човечето, изглежда, знаеше турските обичаи — че при първо поканване не се сяда и още веднъж стори своя гяурски селям.
Юмер бей го покани втори и трети път и едва тогава човечето падна на колене. Така и замръзна, не посмя да седне на петите си.
— Как те викат? — опита се колкото може по-любезно да запита Юмер бей.
— Иванчо Таласъма, войвода ефенди — отвърна дошлият, като някак разтегли думата „войвода“, Юмер бей се намръщи.
— Не съм само войвода, бей съм! — троснато рече той и разбра, че сгреши. Та нали бе повикал тоя Хитър Петър да му разказва весели работи. Не трябваше още в началото да го засича.
— … Прощавай, беим. Ние сме прости хора, беим. И глупави сме, беим. Много сме глупави, беим.
Иванчо Таласъма млъкна и някак гузно се заоглежда.
— Ти какви приказки най-добре умееш да разправяш — за надхитряване или за надлъгване? — попита Юмер бей и се опита да се усмихне.