Подир час време студен вятър от север продра мъглите в небето и луната се показа безучастно усмихната, да ни погледа забъхтани до гърло в снежни насипи. Размахват клони случайни борики по заледени подплеси, като че викат зверовете, чиито следи личат наоколо, да се оплачат от нашите зъби и нокти. Вече на върха, ние достигаме тичешком срещния край на малката равнина и се надвесваме над бяла пропаст.
Аз погледнах надире към България: там дойдох на божия свят, там оставях и всичко мило. Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава. Нажежено желязо се завъртя в гърдите ми — и замръзна. То беше миг на ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата…
Сетне аз подвих кепето под себе си, прегърнах пушката — и полетях като другите седешком надоле.
След месец скитане от село на село, като стоях и един ден пленник на „върховистка“ чета, аз напуснах царството на султана и се върнах горещ „централист“.
В България аз продължих с момчешка екзалтация работата си против домогванията на външните чрез вестник в София и чрез публични събрания из провинцията.
Но през есента противниците ни направиха своя опит за въстание в Джумайско и Петришко. Запъплаха бежанци към България и целия тукашен свят извика против нас. Ония, които вчера ни съдействуваха в борбата, днес ни зовяха предатели. Всички искаха от вътрешната организация да подеме наченатото и да развие знамето си. Адвокати и бакали декламираха по митинги: Македония да пламне, да гори! — Те нямаше какво да изгубят…
Партизанин и работник на вътрешната организация, аз винаги бях честен пред съвестта си. Но изстъплението на тълпите по мегданите ме дразнеше и предизвикваше. Разбира се, от мене частно нищо не зависеше, но, противник на върховно-комитетската акция, нима главата си жалех? И аз тръгнах.
…Да, то беше в началото на януари, 1903 година; — ясното студено утро ни засвари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня, натоварени с меланит, ние следим линията на Белия Искър, заспал под ледовете. Замръзналия одръжлив сняг хрущи под нозете ни и сякаш крила ни носят по лекото нагорнище. Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава „добър час“.
Слънцето, чиято слаба топлина съвсем не беше нужна, за да бъдем цели в пот, правеше деня великолепен. Поледения сняг отражаваше лъчите в милион алмази, като че искаше да ги прелее в нашите души.
Късно след пладне ние сме вече под сама Демиркапия, покрита от снеговете, прилична на гигантско седло, заметнато с бял плащ. Ще се изкатерим вдясно от нея и ще прехвърлим в Турско. „И ще се разпръснем там на работа, и ще ни понесат вихри по македонски поля и долини.“ — Додето почиваме и обядваме, високо над нас по стръмнината се появяват сенките на двама хора, които слазят откъм границата. Ето ги, те са вече на половин километър, виждат ни и спират. Но един заплашителен знак им помага да разберат, че тряба да дойдат.
Мъж, с превързан разбит нос — и жена с изхапани бузи. Те са бежанци от разложкото село Белица, които се отскубват от ръцете на аскера, като оставят малки деца на божите грижи. Откриването на оръжия в селото е причина на техните и общи селски нещастия: грабежи, изтезания и безчестия.
Аз слушах с обикновеното човешко състрадание, като намирах голям интерес да се заглеждам и в лицата на другарите си: ето тоя легендарен Делчев, който разпитва не толкова за щетите, претърпени от организацията, колкото за личните патила на хората, и в очите му бликват сълзи. Ето по-нататък един театрално настръхнал момък от свободна България, който ще влазя в Турско за пръв път и който нарежда с изкуствен огън отвратителни попръжни. Ето и тоя изсъхнал Кара Васил, нявга мирен селянин в Кукушко, който възклицава: „С кремик да те дерам, турчине!“ — и без да го слуша някой, почва да разказва своята „жална“ история. Още по-нататък стои един пройдоха — онзиденшен „комита“, вчерашен софийски метач, днее пак с пушка, утре пак с метла, — който се взира ухилен в раните по лицето на жената и смига някому.
Ние посочихме на бежанците пътя към Самоков и потеглихме нагоре към границата.
Спокойно в своите необятни ширини и загадъчно в своята ясна бездънност се разстилаше небето на краткия зимен ден. Тълпата бели върхове дигат чела един през други, сякаш да надзърнат по-харно в това небе и да узнаят потулените в него тайни. Но ето ги зару-менели от суетно усилие при последните лъчи на слънцето, което разтяга карикатурните ни сенки. А ние, шепа хора, пръснати като мухи по снега, кретаме подир своята амбиция или детински чиста любов, подир своята ветреност или животински дива омраза — или вълчешки изгладнял стомах.