Най-накрая видя светлина. Тя се процеждаше през открехнатата врата на каменната площадка, до която беше стигнал. Яне се приближи предпазливо и надзърна. От “сянката” нямаше и следа. Това накара целия му гръб да настръхне. Къде беше човекът, който той наричаше “сянката”? Дали опасността не се намираше зад гърба му? Той се обърна бавно и насочи поглед в мрака натам, откъдето преди малко самият той беше дошъл. Взря се, но нищо не почувства. Не очакваше да види, държеше очите си широко отворени, за да почувства и най-малкото движение. Такова обаче не усети. Обърна се и отново насочи вниманието си към помещението, от което идваше светлината. Внимателно огледа стените на голямата стая. Чак сега разбра какво беше това помещение и за какво служеше кулата. Целите стени, от пода до каменния таван, бяха отрупани с книги. Навсякъде, докъдето виждаше, имаше книги. Единият човек беше седнал с кръстосани крака направо на пода. Той беше обърнат странично към него, беше се навел и вършеше нещо. Светил-никът се намираше зад гърба му, затова Яне не можеше да види лицето му, а на фона на осветената стая се очертаваше само тъмният му силует. До него прав, подпрян на някакво писалище, стоеше другият човек. Той стоеше и пишеше върху някакви листове. Яне не успя да разгледа правия човек, защото точно в мига, в който насочи вниманието си към него, се случи нещо неочаквано. Нещо зад вратата се раздвижи. Без да иска Яне натисна вратата, но от другата страна имаше някой, който отвърна на натиска му. Това го накара да натисне още по-силно. За да натисне по-силно, той се беше приближил до вратата. В този момент някаква ръка, по-бързо отколкото можеше да мисли, посегна и го удари в носа. Пред очите му изскочиха хиляди искри и за миг загуби контрол над себе си. Когато се съвзе откри, че лежи на каменния под. Още малко и ударът на човека щеше да го изхвърли по стълбите надолу. От другата страна на стаята дочу шум. Така както си лежеше надзърна в стая
Токораз Memo
74
Ятаган и Меч
та. Тя беше осветена и затова успя да види какво става вътре. А това, което се случваше, накара гърба му да настръхне. “Сянката” като светкавица скочи към седналия на пода човек. Той явно не беше усетил нейното присъствие, защото не реагира по никакъв начин. Само след миг седналият получи силен ритник в главата и падна на земята. Яне не успя да види ритника, защото “сянката” беше облечена с някакво широко наметало, което скриваше краката му, но по падането на човека разбра, че е било ритник. Чак сега пишещият вдигна поглед и видя нападателя. В първия момент той дори направи някакво движение, но “сянката” го удари с юмрук в корема. Човекът се преви, личеше си, чс болката е голяма. Удареният трудно се изправи, но явно все още имаше сили. Кога-то “сянката” се опита да ритне писаря, кракът му се заплете в дългите поли на власеницата, която достигаше до пода. Другият мъж се възползва от това. Писарят се опита да ритне човека с власеницата, но той го изпревари, завъртя се и с мощно помитащо движение го ритна в главата. Яне отново не видя ритника, но видя пелерината, която се разгърна и в следващия момент човекът се просна с разбита глава върху каменния под. Яне гледаше и не вярваше на очите си. В манастира - в божия храм, се случваше всичко това. Кой беше този, който с такава лекота нападаше свети хора? Само след миг Яне разбра, чс той ще бъде следващата жертва. След като повали с такава лекота двамата в стаята, а преди това и него, явно “сянката” пак щеше да се върне към вратата, къде-то беше той. Не се нуждаеше от повече време, обърна се и побягна надолу по тясното каменно стълбище. През цялото време с едната си ръка опипваше стената, така че тъмнината не му пречеше. Не след дълго напипа ниската вратичка, провря се и излезе навън. Трябваше да бъде бърз. Струваше му се, че вече чува стъпките на тичащия след него човек. След като излезе от кулата библиотека, по най-бързия начин се затича към арката, където всяка вечер се криеше. Когато вече беше там, се обърна и започна да гледа към ниския вход на кулата. Стоеше и дишаше тежко. Още не знаеше какво да мисли за това, което се беше случило. От носа му течеше кръв, която той трябваше често да бърше, за да не се стича в устата му. Дълго време никой не излезе от входа на библиотеката. Мина доста време преди да забележи “сянката”. Тя се промъкна и отново се “разтвори” в мрака. Яне тихо и внимателно се оттегли назад, влезе в килията си и заключи вратата след себе си. После се опита да заспи, но не можеше. Възбудата от преживяното непрекъснато го заливаше, а мислите му се връщаха към кулата и това, което се беше случило. Дали мъжете бяха мъртви? Дали “сянката” го беше видяла? Дали щеше да го търси? Кой беше “сянката”? Какво беше “сянката”? Не можеше да си отговори на тези въпроси. Тази вечер не успя да заспи.