— Не ще можем да го напълним тая година — бъбреше весело Димка една вечер, като надничаше в тъмните мънички дупки; отгдето щяха да насипват зърното.
— Нищо, тъкмо ще изсъхне по-добре — успокои я Страхил. — Ще почна вече да обикалям местата. Ще събера нашите, а и друго някое ще купя. Голямо. Само то да напълни целия кош.
— Кой знае кога ще е това! — подвикна Димка и нарочно скочи от подложката пред вратичката на коша така, че да падне в ръцете му.
Той се поогледа: майсторите бяха насядали около огъня край зида и нямаше кой да ги види. Вдигна я и я понесе към къщи.
— Как ще ти дадат хората местата тъкмо преди жътва? — галеше тя буза о бузата му.
— Та аз не ги искам сега — отвърна Страхил. — Толкова години са ги работили — халал да им е! Сега те ще ми отделят половината от беритбата, за да има и аз какво да сложа в коша си…
— Милият ми стопанин … Драгият ми стопанин… — шепнеше сподавено младата жена. — Помниш ли кога ме носеше на коня си към Хайдушката поляна? Когато бай Горан видя как …
Страхил се сепна, защото пред очите му изведнъж се беше мярнал недоволният поглед на байрактаря, с който го беше сподирил, когато го видя, че целува измъкнатото от харема на бея момиче. Тоя спомен повлече в миг други — добри и лоши, сляха се те, плиснаха и размиха пламналото в тялото му желание.
— Слушай, Димке… Казах ти да не отваряш дума за там…
— Ама какво рекох? — продължаваше все така галено да шепне изтръпналата в ръцете му жена.
— Нищо … Слез да се не спъна в стъпалата.
И той я пусна на първото каменно стъпало, като се възпря да тръгне след нея. Тя долови колебанието му и не пристъпи сама напред. Сви се изведнъж на камъка и похлипна тихо:
— Какво съм ти направила, Страхиле?
— Недей да плачеш — седна до нея Страхил. — Казвах ти — не ми споменувай за оня живот! Не ме подсещай поне ти… Оня живот си е друг, и сегашният е друг… Различни са те и не бива да се бъркат.
— Да — простичко кимна глава Димка. Сълзите й течаха на две струйки по бузите.
Бейове и чорбаджии
Работата с местата не излезе така проста, както му се струваше отначало. Още когато ора с кравиците на баба Стойна, беше му се прищяло да има заради големите бели волове такава нива, че като подкара бразда — край да няма. Всички да се почудят. Но отгде можеше да вземе такова място? Най-просторните земи в по-широката част на котловината бяха обхванати от бейските чифлици. Старият спахия Осман бей, бащата на Мехмеда, беше получил от султана заради геройството си в битките с австрийците тоя голям подбалкански зиамет. Четири от по-близките до конака селца влизаха в зиамета като кесимджийски, нямаха своя земя и работеха на дял, едно за тях — две за спахията, или като пълни ратаи в чифлиците само за една прехрана. Брезово, като по-близко до големия път, макар и да влизаше в спахилъка, беше запазило останали от по-стари години права: да си плаща харча, десетъка и другите даждия на спахията, но да владее свободно земята си и само да урежда селските си работи.
Някога тия места били пусти и софийската поща за Дунава нямало где да пренощува. Софийският беглер-бег обявил от името на султан Селим, че селото, което се засели около брезите, там, дето пътят пресичал реката, ще остане завинаги свободно. Първи побили кол някои от Длъгнековци и отворили хан край пътя, около който Брезово скоро нараснало.
Докато беше жив бащата на Мехмед, старият ред строго се спазваше. Турчин беше Осман бей, но знаеше да дели кривото от правото. Сам беше разказвал, че напуснал Цариград, защото не можел да гледа как тамошните везири, паши и големци не живеели според закона на пророка. Прибра се в дарения имот и сам почна да го урежда. Почиташе раята, ходеше с белия си кон по веселбите в Брезово или свикваше старците в селямлъка си, гощаваше ги с пилафи, баклави и шербети и по цели нощи им разправяше за своя стар, юначен род. Ни един от мъжете в тоя род не бил умирал на постеля — всички слагали главите си по бойните полета за славата на пророка и честта на падишаха.
Откак тия земи станаха Османови и турците от горната брезовска махала, заселени пак заради пощата, се смириха. Не смееха вече да посягат на чуждия имот и колкото и да не им се искаше, подхванаха полека-лека сами да обработват земята си.