Заредиха се добри години, развъдиха се овцете и добитъкът, плъзнаха стада по широките балкански пасища. Половината от пасищата, бяха спахийски, но той не придирваше много — имаше ли за раята, щеше да има и за него. Работеха брезовчани на своето като роби, а и на бейското помагаха. Пълнеха кошовете с храна и къщите си с дечурлига. Ако Осман не беше изпуснал момчето си от ръцете, за да го прати в Цариград на военно учение, кой знае дали и досега брезовчани нямаше да си бъдат все така добре…
Застаря Осман, но все още се крепеше — искаше да дочака младия Мехмед. И би го дочакал, ако не беше се подхванала оная битка с австрийците, когато дори Ниш падна в ръцете им. В Стамбул се вдигнала врява до небето — завикали ходжите от минаретата, разтичали се дервишите, гръмнали тъпани и писнали зурни — всичко, що било годно да носи оръжие, тръгнало да се бие с неверниците. Не изтраял и Мехмед, макар че нямал още и мъх под носа си. Голямата среща станала при Видин, гдето всичко се обърнало наопаки и австрийците били бити. За радост на баща си Мехмед бил един от първите, които се покатерили по стените, но Осман пак не можа да го види. Още при Видин великият везир отбрал две хиляди души юнаци, между които се случил и малкият Мехмед, й ги отпратил по Дунава в далечна Русия, в Крим, да се бият срещу московците рамо до рамо с татарите. И тая война свърши, но Османовият син пак не се върна. Чака Осман бей месец-два, па изпрати хора чак в Стамбул да разпитат за момчето му. Върнаха се бързоходците и донесоха страшна новина: Мехмед бил паднал на едно място, което се казвало Перекоп …
Падна и старият Осман бей, три дни лежа, без да охне, и склопи очи — първият, когото аллах наказа в постеля да умре.
А не мина много, довтаса ново известие — вече от самия Мехмед: при Перекоп той бил само ранен и пленен от московците. Прекарал в техния лагер зимата, а през пролетта бил разменен срещу един русски болярин, та се върнал по море в Стамбул. Сам султанът го извикал, за да чуе от устата му какво е патил и препатил, а след това го назначил за свой личен гавазин.
Оттук почна голямото тегло на брезовчани. Едничкият грамотен човек в конака, който можеше да разтълкува криволиците на Мехмедовото писмо, беше Реджеб, писарят и чибукчията на стария бей. Сбра той бейските хора в селямлъка и зачете важно навитата на търкало хартия. Чете какво чете, а на края добави, че Мехмед поръчал той да го замества, докато се приберял от Стамбул. Преклониха се по-старите другари на Османа пред волята на своя възкръснал млад господар, макар и да им беше криво. Те толкова години бяха служили вярно на Осман бея и добре знаеха какъв хайрсъзин е чибукчията Реджеб. Никой дума не каза, защото се надяваха, че Мехмед сам ще разбере грешката си, като се върне. А той не можеше да се не върне, след като научеше за смъртта на баща си.
Като видя, че никой от мъжете не каза пряка дума, Реджеб доби още по-голяма дързост. Престраши се и още първата вечер влезе в харема на бея. Жените изпищяха и се разбягаха, но чибукчията ги успокои, като каза, че е влязъл само да им обади волята на младия господар. И за да му повярват по-лесно, той пак разгъна писмото и зачете, като разшири вече правата си и върху харема. Първата жена на Османа, майката на Мехмеда, беше умряла още при неговото раждане, а останалите чибукчията нямаше какво толкова да зачита. Две от по-старите ханъмки не му хванаха вяра и връхлетяха с налъмите да го изгонят, но пламналият вече Реджеб ги пипна за косите и ги свлече в зимника на кулата. Младите, след като се изредиха една по една на широкия миндер, по който отдавна не бяха се търкаляли с мъж, сами се смириха. Все едно им беше на тях кой ще е господарят — стига да бъдеше млад и як.
Услади се на чибукчията господарството и дембеллъкът, разпаса той пояс и се разлудува, като че нямаше кому да дава сметка. За да се заварди от старите помощници на Османа, той сбра около себе си где що има разбойник от турските села и махали, пропи се и почна да се носи богато като паша. Не мръдваше вече от конака, без да яхне коня на Османа. Обикаляше селата, предвождан от цяла орда зурнаджии, тъпанджии, сеизи, чибукчии и соколари. Тръгнеше ли на лов — всичко живо, що работеше из полето, бързаше да се изпокрие.
Заедно с Османа и жените му бяха застарели, не допадаха вече те на младия чибукчия и ордата му. Докараха отнякъде хубави гювендии и две пловдивски гърчета-улани. Всичко, каквото беше скътал старият бей, беше разпиляно. От кесимджийските селища нямаше какво да се вземе и шайката на чибукчията почна да налита към богатото Брезово.