Сега вече и големичкото момче не изтрая, ревна с все сила и тръгна по стъпките на чорбаджията, като стискаше безсилно пестничета.
— Къде? Къде? — извърна се изведнъж Крастата и размаха тоягата. — Да не съм мечка, та вървите подире ми.
Петър, жената и децата се спряха на купчинка, но когато Крастата и хората му отминаха стотина крачки, те пак се престрашиха и се повлякоха на разбита върволица из улицата. В двора остана само едно мъничко пале, което продължаваше да си джавка на вятъра.
Размирените от плачовете и писъците съседи надничаха през плетищата и зидовете, кълняха и стрелкаха с ръце чорбаджията, но всички се вардеха да не ги види или чуе Иорданчо. Само беловласият Станчо Голишара не изтрая и викна на притуления в клонака дядо Димитър:
— Димитрее, няма ли кой да претрепе това куче?
Ала Димитър не можа да отговори на Станчо, защото бабичката му го натика в къщи. „Крастата пак навири опашка — помисли си той със свито сърце. — Що ли му трябваше на Страхила на женска пола ратай да става!“ Усети, че го набира яд на Димка, макар тя да му беше по-близка и от своя дъщеря.
Но когато видя вързаните под навеса на коша едри бели волове, той дотолкова се учуди и зарадва, че забрави и сиромах Петра, и думите на Станчо, и яда си срещу Димка. Заусуква се около добичетата — зъбите им гледа, рогата им опипва, — искаше да се увери дали Страхил е взел същите волове, които турчинът му открадна, или други беше купил отнякъде.
— Не, същите са — реши той най-после. — Отгдето е взел коня, оттам е изкарал и воловете… — Открадна ли ги? — запита той Страхила и смигна, но подсиненото му око го заболя, та се смръщи.
— Да не би да са чужди, та ще ги крада? — сбръчка се в усмивка сухото Страхилово лице, но старецът видя как клепачите му се присвиха, като че ли искаха да потулят злите пламъчета в очите му.
— Че как можа да ги намериш?
— Да са живи приятели — оживи се Страхил. — Имам един стар познайник, воденичар е на Панега … Разпитах го в чий турски двор има нови волове и човекът ми каза. Отидох и си ги взех…
— Взе ги?
— Както виждаш — посочи Страхил воловете. — Слушай бе, чичо! Ти защо казваш, че Али ага бил сербез човек? Знаеш ли, че нямаше да има хайдути, ако всички турци бяха като него? Срещнах го аз, приказвах с него и човекът ми се закле, че грешката е твоя. Бил си му оставил воловете да ги опита. Ако му допаднели, щял да си ги плати. Сам ти си му бил предложил …
— Така ли ти рече? — кипна дядо Димитър.
— Тъй, ами — продължаваше Страхил, но веждите му не се вдигаха от очите. — Опитал ги ефендията, ама не му се харесали и затова ми ги върна…
— А, не му харесали, тъй ли?
— Щом не ти харесват, рекох му, върни си ми ги. И коня ми изкарай, защото не ми се връща пеша. Отвърза ми човекът воловете, изкара ми коня и аз си тръгнах…
— Разправяй, разправяй по-нататък! — подканяше дядо Димитър. — Изкара ти той воловете, качи се ти на коня, тръгна си, после?
— После … После свих по пътеката, повървях, има-няма, половин час и се отбих в гората. Притулих хубаво добичетата в една долчинка, а пък аз прилегнах да почакам дали няма да пъкне някой серсемин… Такъв ни е, знаеш, хайдушкият обичай: след като се разделим с някой приятел-турчин, не отминаваме много, преди да видим дали няма да се съсети да ни догони за нещо…
— Чака ли го дълго? — святкаше очи дядо Димитър.
— Нали ти рекох, че е серсемин! — лекичко се усмихна Страхил. — Тъкмо бях се притулил, и ей ти го, че лети. Опасал оня ми ти силях, затъкнал ония ми ти пищови, ятаган — тича и размахва една дълга като копраля пушка. Не щеш ли, за проклетия взе, та се спря тъкмо край камъка, зад който се бях притулил. Искаше да огледа още веднъж чакмака на пушката си …
— Е? — не можеше вече дядо Димитър да трае.
Но Страхил не довърши разказа си — някакъв човек се втурна в двора, поогледа се, зърна ги и забърза към тях.
— Сиромах Петър — позна го дядо Димитър. Иде да ти се оплаква от Крастата. Изкара му, кучето, кравицата…
— Кажи, Петре — посрещна го Страхил, като видя, че в двора влязоха жената и момчето, с които се беше разправял оня ден при кукуруза, а след тях и още две дечица по ризки.
— Ограбиха ме, Страхиле! — ревна пресипнато Петър и раздра и без това скъсаната си риза. — Една кравица имаха децата — и нея ми взеха. Жънах му, орах му, камъни му прекарвах за кошарата — моят борч не можа да се свърши.