— Страхиле… Кажи нещо де…
— Какво да ти кажа?
— Нещо… Продумай… Седим като кукумявки.
— Измами ме, Димке, оня турчин! — съвсем неочаквано подвикна той. — Чак сега виждам какъв капан постави да се шопна и с двата крака в него. Давал ми прошка — вятър! Той, човекът, друга сметка си правел — с един куршум два заека да удари. Селото да зароби. Конаци да зида, ново богатство да натрупа.
— Че нали селото ни е свободно? Нали ферман има?
— Има, ама все едно че го няма. У Кехайовци бил останал. Бащата на Крастата го криел на времето си. А сега Йорданчо на парчета ще го направи, и пак няма да си развали достлука с Мехмеда.
— Нищо ли не може да се направи? — храбреше се Димка. — Що се не срещнеш с някои хора? Иди, поприказвайте, посъветвайте се…
— Ходих… — Страхил стана, поразстъпи се по язлъка, вгледа се в тъмното към улицата и пак седна на широкия одър, гдето спяха, когато беше много топло вътре. — Ходих… Тръгнал бях за Иончовите кошари, де то се събираха на съвет старейте, но дядо Димитър ме върна. Недей, казва, ходи, Страхиле…
— Че откога чичо е станал толкова страхлив! — дръпна се Димка.
— Хич не го е страх — защити го Страхил. — Той отиде, но мене ме върна… Знаеш ли, Димке, какво приказвали хората за мен? Бил съм предал дружината си на турците, за да разделя със спахията нейното имане. Мехмед ме оставил свободен, задето съм му рекъл да заграби Брезово. Сам дядо Петко казал на чича Димитра да ме не вика в кошарата, защото хората се страхували от мене.
— Как можаха, Страхиле… Как можаха… — шепнеше едва чуто Димка.
— Можаха… — глухо додаде Страхил. — Но да знаеш, че нищо няма да свършат без мене. Искали да пишат молба до пашата, хора да пратят, но с молби нищо няма да направят. Мехмед не е вчерашен. Той отнапред се е разбрал с по-големия изедник от него. Ела, стани да ми помогнеш. Страх ме е от панежките гаджали да не сторят нещо…
И той влезе в къщи, залости вратата и пристъпи до огнището. Отмете студената пепел, отхлупи една от плочите, извади и железния капак под нея и почна да измъква от тъмното скривалище и бащиното оръжие, и своето, което прекараха оня ден от Усойното кладенче.
Димка поемаше дългите бойлийки, леките и тежки пищови, ятаганите и камите и ги редеше като прътове край стените. А когато Страхил поиска един по-широк пешкир, за да изсипе барута да просъхне, тя отвори сандъка с най-хубавите си премени, измъкна един съвсем нов свилен бохчалък и го постла, без да го жали, на пръстения под. Страхил видя коприната, подвоуми се, но като мярна колко сдържано го гледа жена му, изсипа на купчинка барута от кожената торбичка и почна да го разстила с ръка.
— Гледай сега как се чистят и пълнят пушки и пищови — додаде усмихнат той — На, дръж и ти да пълниш, учи се…
Димка взе едно столе, седна до мъжа си и почна да му помага, като гледаше какво и как го прави той, и бързаше да не остане по-назад от него.
Когато навън се надигнаха многогласните припеви на петлите, хайдушкото оръжие светеше излъскано и напълнено с джепане покрай стената, като че чакаше само ръце да го пипнат и враг, който да се изпречи насреща.
Хайдутин свинар
Знаеше Димка колко тежко ще му бъде, когато се проточат подбраните за ангария брезовчани, та сама го подкани да се махне от село:
— Я изкарай прасетата, докато дойдат майсторите. Па после иди да пожънеш на Герена. Видях снощи стрина Вълковица и тя ми рече, че зърното е почнало вече да прегаря. Като сготвя за майсторите, аз ще донеса ядене и ще пожънем до мръкнало.
Колкото и да беше спокоен гласът й — не можа да го излъже, не го пращаше тя само заради нивата в полето. Но той не рече нищо, а отиде и взе един от новите сърпове, окачени под навеса на коша. После отвори вратата на зимника и забърза след изгладнелите пъргави животинчета към преградената локва край село, около която циганите-свинари сбираха сутрин селските свине. Не му се искаше да среща никого днеска, но кокато мина край двора на Петко Влаха, той не можа да избегне стареца, който вчера толкова накъсо го беше отрязал пред дядо Димитра: вратникът им бе отворен.
— Добро утро, Страхиле! — подвикна му Петко, като откачи от теглича капистрите на широкогърбите си биволи. — Мислех си, като мина край вас, да те питам дали нямаш нужда от някой ангария-коларин като мене. Видях снощи, че още не си довършил чорбаджийските дувари.
— Аз, дядо Петко, си плащам на хората — отвърна позабъркан Страхил. — Виж, Мехмед има нужда от работници. Иди при него — белки те приеме, макар че си стар, та няма да му свършиш кой знае каква работа.