Стоян Кралев изтълкува желанието му за сближение като покаяние за неизкупена вина и го допусна до себе си с наивната вяра, че всички противници на новия живот рано или късно осъзнават заблудите си, а за него това бе морална награда за дългогодишните му усилия да приобщава такива хора. Издействува му от милицията ловен билет и пушка и го прие в ловната дружинка, с което му даваше да разбере, че приема покаянието му и слага край на предишната им вражда. Той, разбира се, не се чувствуваше виновен за тази вражда, затова и не подозираше, че Киро Джелебов издевателствува над достойнството си от страх да не се поддаде на омразата си и да го убие. Киро Джелебов наистина правеше всичко, за да се сближи и свърже с него, и стигна дотам, че се превърна в негов слуга, сам предлагаше услугите си, вършеше му много работи из двора, канеше го на гости и сам понякога ходеше у дома му. Изминаха четири-пет години и между двамата не възникнаха никакви противоречия. Отначало страдаше от двуличието си и по цели нощи не можеше да спи, особено когато научи, че зевзеците са му лепнали нов прякор — гавазин (на Стоян Кралев, разбира се). От друга страна обаче, изпитваше облекчение от пагубната си страст, а усилията му да сервилничи на Стоян Кралев и да играе ролята на покаян все повече изместваха на заден план постоянните тревоги за синовете и за живота изобщо. Така с прекомерно усилие на волята успя да измести от съзнанието си мисълта за отмъщение с добродетелта на примирението. Освен това откри нови черти в характера на Стоян Кралев, които по-рано не бе успял или поради пристрастие не желаеше да види. Той се оказа солидарен с другарите си от ловната дружинка, вслушваше се търпеливо в критиките и съветите на кооператорите, при случай си попийваше и се веселеше наравно с другите, а понякога и критикуваше някои нередности в селските работи. Дали преди години служебното му положение изискваше от него да се държи по друг начин с хората, или сега се преструваше на друг човек, това в края на краищата не бе толкова важно. Важното бе, че Киро Джелебов вече вкусваше от плодовете на своето смирение. Работеха с жена си в стопанството, бяха здрави, здрави бяха и синовете и семействата им, ходеше на лов през свободните дни, зиме се събираха по празници или на другарски срещи, с една дума, след многото премеждия животът отново тръгна по утъпкан път и на душата му стана по-спокойно. Един живот нали е, ще го изкараме, само здраве да има, мислеше той, и си спомняше старата поговорка: „С търпение и вода в мрежа се носи.“
Известието за смъртта на Марчо се опита да посрещне като зла участ, която може да сполети всекиго по всяко време, и реши сам да поеме мъката от голямото нещастие. Скри от жена си телеграмата, докато я подготви за трагичната вест, помоли и служителката от градската поща да я запази в тайна. На връщане към село се забави нарочно, за да не завари в къщи жена си, която от няколко вечери ходеше на седянка в махалата. На масата бе оставена вечерята му, отмести я, донесе мастилото и Библията и отвори страниците на семейния летопис. Оригиналните листове отдавна бяха изпълнени и той бе залепил нови от ученически тетрадки. На тях бе отбелязал влизането си в стопанството, бягството на Марчо, женитбата на другите синове и рождените дати на внуците, раждането на едно агънце с две глави, голямата градушка отпреди две години и други по-важни събития, свързани с живота на семейството. На последния лист имаше два празни реда и той написа: „Най-големият ми син Марко Киров Джелебов почина в Германия на 20 декември 1965 год., мир на праха му!“ Прочете написаното и мъката изведнъж връхлетя отгоре му като из засада, прониза сърцето и гърдите му така остро, че дъхът му спря, сякаш смъртта на Марчо стана действителна и невъзвратима, след като бе вписана в семейния летопис. Разходи се из стаята, после отвори прозореца и показа главата си навън да поеме въздух. Вятърът се беше усилил, в светлината на прозореца прехвърчаха снежинки, чуваше се как клоните на акацията скърцат, от нощта лъхаше смразяваща, безизходна тъга. Киро Джелебов почувствува, че никога досега не бе изпитвал по-тежка болка и по-силно душевно сътресение. Както винаги в такова състояние, той съзнаваше, че и сега трябва да намери сили да понесе страданието си, опитваше се да се утешава с простата и безспорна истина, че смъртта не избира хората и отива при този, когото отнапред е белязала. Опита се и този път да намери утеха в Библията. Отвори я на страницата, която последния път бе отбелязал с къс хартийка, и това бе разказът за Йов. Зачете някъде от средата, но съзнанието му бе раздвоено, мислеше защо всъщност Йов е наказан да страда и в същото време си представяше как Марчо лежи в ковчег в някаква болница, самотен в смъртта си сред чужди хора и чужда земя. След това го виждаше като бебе с продълговат и мек череп да рита разповит в люлката, която висеше, окачена ей на тази кука на тавана, спомняше си как, когато бе на три годинки, се изплаши от съседското куче и с писък се гушна в прегръдката му и той вдъхна замайващия мирис на детска плът, като усещаше в дланта си бързите удари на сърчицето му. Тази плът и това сърце са вече мъртви, мислеше той, докато четеше как приятелите на Йов се питат как и защо страдат невинни хора. Един от приятелите казва, че страданието не винаги е наказание за сторени грехове, че понякога бог изпитва вярата на най-преданите му смъртни, като ги подлага на най-тежки изпитания. И сам бог казва на Йов, че напразно се мъчи да открие причината на страданието си, защото божиите намерения не могат да се тълкуват, тъй като са извън човешкото разбиране. Тази мисъл го порази, защото след няколко години едва сега я проумя. До тази минута не бе се замислял за същността на бога, приемаше го по навик като вездесъща и безлична сила, която стои над всичко в света. Сега го видя в образа на беловлас старец, какъвто веднъж го бе сънувал, недостъпен, безжалостен деспот, заграбил безнаказано съдбите на хората и се разпорежда с тях, както си иска. Спомни си как го отведе насън в Канарата и го накара да заколи първородния си син, както бе накарал и Авраам да принесе в жертва сина си. Много пъти бе чел и този разказ, но и него едва тази вечер проумя. Всесилният бог не е сигурен в силата и правотата си над хората и за да им натрапи своя култ, не се спира пред нищо и погубва цели народи. Не е уверен и в онези, които са му предани докрай, и ги подлага на най-тежки страдания, иска да му доказват вярата си с най-скъпото, с кръвта и плътта си. Какъв е този жесток, ненаситен, кървав бог? — извика Киро Джелебов и за пръв път в състояние на силна възбуда не осъзна, че е изпаднал в изстъпление, говори сам на себе си и ходи из стаята от стена до стена. — Измислили са го хората, защото са разбрали, че са слаби и трябва някой да ги пази и направлява. Добре, но защо са измислили такъв бог? Той иска от хората да му вярват, а сам не им вярва, иска примирение, а отмъщава. Друг бог трябваше да си измислят, този е безбожен! Този се грижи само за себе си, за славата и властта си, а човеците обезличава, за да му служат и да го величаят. Йов, Авраам и много други като тях са обезличени и не са никакви мъже, щом безропотно понасят страданията си, за да угодят на капризите му. Авраам е престъпник, вдига с чиста съвест ножа върху сина си, за да докаже вярата си, а каква е тази вяра, дето се доказва с престъпление? Ако е истински баща, той трябва да се принесе в жертва заради сина си или да отмъсти за него. А той е готов да отдаде най-свещеното си, за да угоди на своя бог и да получи щастие, слава и благоденствие от него. И аз бях като Йов и другите, и аз подвивах опашка пред своя мъчител. И той искаше от мене подчинение и примирение, а непрекъснато ми отмъщаваше за чужди грехове. Отмъщава ми и досега, като се прави, че е забравил какви злини е сторил на семейството ми. Не стига това, ами ми и „прощава“ за тези злини, „прощава“ ми, че е убил сина ми. Той го уби! Ако не беше го прогонил да скита и гладува из чужда страна, нямаше да хване тази болест в гърдите. Кой знае през какви стърги е преминал, докато стъпи на крака, какви черни кахъри е носил в сърцето си, каква мъка е изпитвал за нас, за братята си, за родното си място. И другите ми синове щяха да си останат тука, нямаше и те да скитат по чужди къщи като чираци, нямаше да се срамуват да стъпят в селото си. Толкова години плюех на лицето си, превърнах се на подметка в очите на хората от страх да измия позора от лицето си. Само от страх, не от друго. Другото го измислях, но в себе си знаех, че е от страх…