Той наистина е един побъркан стар глупак, помисли Фрейзър. Побъркан на тема да бъде хитър. Играе си на игрички. Човекът супер компания.
Фрейзър обаче повече се интересуваше от конкретните резултати.
— Упълномощен съм да ви наема за минимум шейсет дни — каза той. — Ще преведем където пожелаете шейсетте хиляди в злато още в понеделник сутринта, когато отворят банките. — Той се усмихна и отново разклати буркана. — Няма ли да ви бъде интересно да видите най-силния ни коз?
Лавандър погледна буркана и в кафявите му очи нещо присветна. Но пак не посегна към него. В душата му се бореха любопитството и търговската жилка.
— Следващите близо две седмици ще пътувам — уточни той. — Това би ли създало проблеми?
— Абсолютно никакви, сър. Ще искаме да пристигнете в Хюстън на първо число следващия месец.
— Това е приемливо… мога ли сега?
— Но, разбира се — каза Фрейзър._Ще захапеш въдицата_, каза си той. Скоро ще разберем.
Лавандър взе буркана и го вдигна на светлината, сякаш беше рядък диамант. Разстла една хартиена салфетка на масата и я приглади с ръце. Отвори буркана, изтръска минимално количество на салфетката и го затвори. Вдигна салфетката с двете си ръце, повдигна краищата й и разклати пясъка, наблюдавайки го внимателно. Остави салфетката обратно на масата, извади бижутерска лупа, раздели песъчинките с дръжката на лъжичката и внимателно го разгледа през лупата. Докосна пясъка с език и го вкуси като дегустатор, който опитва скъпа бутилка вино.
Фрейзър го наблюдаваше с нескриван интерес. Той видя, че в един миг егоцентризмът и сарказмът се бяха изпарили и тяхното място бе заето от един истински професионалист, захванал се на работа. Лавандър взе малко пясък между пръстите си и посоли обратно на салфетката.
Устните му се мърдаха като на парализиран старец:
— Полутропичен до тропичен. Не е Африка… я да видим… Близкия изток? Не, цветът е друг. Не е достатъчно едър… хм… но е прекалено фин за Мексико. Или за Калифорния… хм?
Той неочаквано спря, вдигна поглед към Фрейзър за миг и после, също така бързо, го свали към пясъка.
Хвана се, помисли си Фрейзър. Нека видим какво ще направи по-нататък.
Лавандър сви салфетката на фуния, изсипа пясъка обратно в буркана и го подаде обратно на Фрейзър.
— Бих изпил още един чай — каза той. А когато Фрейзър се обърна да извика сервитьорката, Лавандър сгъна салфетката с останалите в нея две-три песъчинки и я постави незабелязано в джоба си. Фрейзър се направи, че не е забелязал.
— Е, нека сега видим колко сте добър! — предложи той.
Лавандър проговори с известна предпазливост:
— Централния Пасифик, в северна посока от Нова Зеландия. Може би в околностите на падината Тонга33.
— Аз току-що се съгласих да ви предплатя шейсет хиляди долара за два месеца работа за нас, сър — каза той, — а първото нещо, което се опитвате да направите, е да ми говорите глупости.
— Моля!
Беше ред на Фрейзър да атакува:
— Вие знаете много добре, че тази проба изобщо не идва от района около Нова Зеландия.
— Тогава защо ме питате?
— Защото това би трябвало да бъде силата ви.
— Значи ме изпитвате?
— А защо не? Познавам ви само по репутация. И знаех за нея още от преди да се видим. Кажете нещо за качеството.
— Знаете какво е качеството, Фрейзър.
Фрейзър кимна много бавно.
— В момента мога да говоря само приблизително. И мога да изкажа само предположения — изтъкна Лавандър. — За да бъда точен, ще трябва да направя анализи в лаборатория.
— Разполагаме с необходимото оборудване — успокои го Фрейзър. — Исках само да ви демонстрирам, че имаме сериозни основания да сключим сделка с „Хенсел“.
— Това е от собствеността на „Хенсел“? — запита изненадан Лавандър.
— Не беше в пакета като част от тяхната собственост. „Хенсел“ е закупил района по други съображения. А инженерите ни случайно се натъкнаха, анализирайки пробата с друга цел.
— Разбирам.
— Ние чувстваме, че тук има нещо, нали разбирате? Никой друг дори и не предполага, че във въпросния район може да има петрол.
Временно Лавандър беше загубил контрол над срещата. Беше крайно време да си го възвърне.
— Грешите — каза той директно и остави забележката си без пояснение за по-голям ефект.