— Мамка ви… ах, мамка ви!… — крещеше Коукли.
Лиймън наблюдаваше в състояние на шок как моторницата се заби странично в разрушителя. За миг всичко сякаш застина във времето. В следващия миг експлодираха торпедата и почти едновременно с тях и складът с амунициите. Яркооранжева топка изхвръкна от пробойната, проехтя грохотът на експлозия, после на втора, на трета.
— Господи, о, господи — изохка Лиймън. Обърна се към генерала, които стоеше до него и наблюдаваше смъртната агония на бойния кораб. — Да се върнем ли, сър, за останалите ви хора?
Хукър премести поглед към Бастин, но там не се виждаше нищо друго, освен черен дим, неспиращи припламвания от експлозии и пламъци.
— Аз имам заповед — каза той. — Вие също.
— Слушам, сър — отговори капитан Лиймън и насочи моторницата в посока, обратна на Бастин.
И ето че Хукър седеше в кабинета си, по бузите му се стичаха сълзи. Точно този беше денят измежду всички останали дни в живота му, който най-страстно желаеше да забрави.
Кутията пристигна към четири и трийсет следобед. Донесе я шофьор на такси, който я беше освободил от касета на гарата, където тя била оставена от…
Ad infinitum49.
Винаги едно и също. Абсолютно невъзможно да се проследи. Една обикновена бяла кутия с дупки и с надпис „Намамоно“ — нетраен продукт.
Когато влезе в кабинета, генералът седеше на тъмно.
— Извинете, сър?
— Влез, Джеси. Бях се замислил. За едно време.
— Имам лоши новини, сър.
— Какво има?
— Нов подарък.
— Дявол да го вземе!
Гарви остави кутията на бюрото на Хукър.
— Желаете ли аз да я отворя?
— Аз ще го направя.
Той извади ножа за отваряне на пликове от чекмеджето, сряза връвта и отметна встрани капака.
Измъкна се бавно. Винаги правеха така — проверяваха въздуха с език и оглеждаха с очи в различни посоки. Господи, колко грозни бяха.
Той го изчака да се свлече през ръба на кутията и да тръгне през бюрото. Бодна го странично, колкото да пробие кожата. Хамелеонът изцвърча и гневно махна с опашка. Беше малък, не повече от девет-десет инча. Отново го бодна.
Хамелеонът започна да се гърчи от болка. Прободе го пак, и пак. След това опря острата страна на ножа до шията му и я притисна към плота на бюрото. Езикът му се подаде от устата като набъбнала червена маса и затрепери.
— Има ли и писмо? — попита Хукър.
Гарви извади лист. На него пишеше: „Рибата ще изяде рибаря“.
В гърлото на Хукър се надигна буца от омраза и с енергично движение на ръката си той обезглави гущера.
2.
Пътуваха със самолет от Маями до Сан Франциско, а след това с друг прелетяха над полюса до Токио. После рухнаха за два дни. Информацията, с която разполагаха, беше минимална. Магьосника възнамеряваше да провери корабостроителницата на Ред Бриджис и да подуши наоколо. Илайза си беше уговорила обяд с Айра Йъркс — шеф на токийското бюро на информационната служба на Хауи, с надеждата да научи нещо допълнително за АМРАН. О’Хара тръгна да се види със стар приятел в японското военно разузнаване. Както обикновено, щяха да използват хотелската телефонна централа за свръзка в случай на спешна необходимост.
Беше интервюирала Йъркс преди две години в Бостън по време на годишния му отпуск. Той бе висок и строен, малко под четирийсетте, нервак — един мургав симпатичен мъж, когото не го сдържаше да седи на едно място, та макар и само за един обяд. Не се беше променил. Беше го запомнила кипящ от енергия, винаги готов за дребен флирт. Създаваше впечатление, че винаги му престои да отиде на друго място — точно в тази минута, не задължително по служба, просто някъде. Беше в характера му и може би тъкмо поради това, бе един от най-добрите репортери, работещи за Хауи.
Той купи някакви сандвичи в американски ресторант, отведе я в един малък парк на границата с Гинза, близо до неговата служба, разстла храната като на пикник и моментално легна със затворени очи към слънцето.
— Имам нужда от малко слънце. Цялата зима не излязох на открито — обясни той. Акцентът му беше от Ню Ингланд и удължените гласни изглеждаха някак странно неуместни за Япония. — Е, какво търсиш в Токио, къде е камерата и останалото оборудване.