— Без смелост няма слава, генерале.
— Хамелеона е апокалипсис.
— Получихте ли някакво предупреждение за „Торо“ или „Акила“? Искам да кажа, имаше ли опит за изнудване или това си бе най-обикновена саботажна акция?
На Хукър вече беше започнало да му омръзва. Той отговори със суров глас:
— Не можете да използвате тази информация, млади човече, защото тя не може да бъде потвърдена. „Торо“ се намира на дълбочина четиристотин фута в Арктическо море, а „Акила“ е обратно на чертожната дъска.
— Не знам дали го разбирате, но той няма да спре — заяви О’Хара. — Захванал се е с много доходен бизнес. Напишете ми заявление, че подозирате Хамелеона за отговорен в поне един от тези инциденти и това ще направи материала ми по-правдоподобен. Ще може да послужи като добро начало. Ще помогне той да бъде изобличен. Защото този човек разчита на потайността.
— Мистър О’Хара, знаете ли кой е Хамелеона? Знаете ли къде живее, къде се намира базата, от която действа? Изобщо знаете ли нещо за него?
— Това същият Хамелеон ли е, който бе включен в списъка на военнопрестъпниците през 1945-а? — поинтересува се О’Хара.
Хукър изчука пепелта от лулата си и уплътни оставащия тютюн.
— Лицето, за което говорите, загина в Хирошима — обясни той. — Името му беше извадено от списъка през 1950-а.
— А вие знаете ли кой точно е бил този човек?
— Името му е Асиеда. Неговата самоличност беше една от най-строго пазените тайни през войната. Специалността му бе шпионаж и той отговаряше единствено пред Тойо52. Той обучи всички японски агенти.
— Иронично, нали?
— Какво точно?
— Че Хамелеона, когото вие търсите, и военнопрестъпникът имат един и същи псевдоним.
— Ако има някаква ирония, тя е в това, че тази крепост на времето е била негова щабквартира. Обучението на агентите е ставало точно в тези сгради. И само Бог знае какви зверства са били извършвани в трите етажа на подземията под краката ни. Ето така научих за това място. Дойдох тук с Окупационната армия през 1945-а. Но тук нямаше нищо. Цялата архива беше унищожена. Всъщност в никоя архива не са запазени документи за военновременната дейност на Хамелеона. Ако се съди по архивата на армията, той изобщо не е съществувал. Тази книга завинаги е затворена.
— Е, добре, аз мисля, че Хамелеона е тук в Япония, без значение кой е той. И щом той е тук, аз ще го открия.
Хукър се изправи в целия си висок ръст. Гърбът му беше прав както в деня, когато бе получил дипломата си в Уест Пойнт. Подаде ръка на О’Хара:
— Приятен ден, мистър О’Хара. Ще говорим за евентуалните ми писмени заявления тогава, когато разполагате с нещо повече от подозрения и теории. Честно казано обаче, аз мисля, че куражът ви е по-голям от съобразителността ви. Въпреки това, желая ви успех.
— Едно последно нещо — обади се О’Хара, докато генералът го съпровождаше към вратата. — Чували ли сте нещо за голямо петролно находище, известно като „Мидас“?
Старецът стоеше до вратата с гръб към О’Хара. Гняв блесна в очите му, когато чу въпроса. Пейсмейкърът отново затрака. Той се изкашля, за да заглуши издайническия сигнал на сърцето си.
— „Мидас“ ли казахте? Петролно поле — обърна се към О’Хара напълно овладян. — Никога не съм чувал за него.
— Може би е най-голямото в света.
— И къде се намира? — позасмя се Хукър.
— Не знам.
— И аз не знам, сър, а петролът е моят бизнес. Мистър О’Хара, възхищавам се на въображението ви. Но мисля, че е малко пресилено да се мисли, че съществува петролно поле с размера, за който предполагате, и никой да не знае за него.
— Но аз знам за него.
— Чудесно… тогава защо не откриете къде е? Опасявам се, че сега ще трябва да ме извините. Време е за следобедния ми сън.
7.
Гарви изпрати О’Хара от Драконовото гнездо и се върна в кабинета на Хукър. Старецът седеше зад писалището си с лице, добило цвета на глина. Пейсмейкърът блъскаше като чук в гърдите му.
— Успокойте се, сър. Слушах разговора ви и чух всичко.
— Чу ли го да пита за Мидас? — изграчи дрезгаво Хукър.
Гарви кимна.
— Ще трябва само малко да променим плановете си.
— И откъде е събрал цялата тази информация? — изрева неочаквано старецът. Кръв нахлу в лицето му и бузите му пламнаха.