— Довечера ще знаеш със сигурност. Това е първият път, когато изпитвам някакви чувства към тези, които изпращат тук. Харесвам тази млада жена. Надявам се наистина да е такава, каквато изглежда.
— Или аз, или Сами ще ти се обадим, когато всичко свърши.
— Ще чакам.
Едрият мъж стана и се отправи към вратата. Хвърли поглед към Кимура и Миеи и се засмя леко:
— Ти наистина имаш подход към младите жени. Каква е тайната ти?
— Казвам им, че ако се любят с един старец, боговете ще добавят много години към живота им.
— И…
— Те ми вярват.
4.4
Потеглиха на юг по магистралата за Кобе, по протежение на извитата линия на залива. Когато погледна назад в необикновено ясната нощ, тя видя светлините на големите промишлени предприятия и корабостроителниците на Осака.
Пътуването по крайбрежния път, заедно с пресичането на шумното малко селище между Осака и Кобе, чийто улици гъмжаха от моряци и работници с коркови шлемове, отне по-малко от половин час. Озоваха се в нещо, което напомняше кварталите с червени лампи из европейските градове. Шофьорът, възрастен мъж, който непрестанно си мърмореше под нос, насочи хондата през тълпата пешеходци в малка, извиваща се уличка, ярко осветена от блесналите в неонови светлини калиграфски надписи на салони за масаж и клубове за стриптийз, за да завие накрая в една още по-тясна уличка.
Там спря пред салон за татуировки на около двайсет фута от главната улица. После се обърна към нея:
— Мису сигурна за нуме? — попита той. — Тук не място ходи. — Той направи справка с листчето и поклати глава: — Тук само роши15 места.
— Колко? — поинтересува се тя. — Икура десу ка?
Той й каза цената, продължавайки да клати глава, докато тя броеше парите.
— Рош ба, рош ба — повтори той няколко пъти.
— Да — отвърна тя. — Това ще бъде случаят на живота ми. Посетих всеки лош ба оттук до Рио де Жанейро. Аригато, стари приятелю.
— Иска чака? — попита той.
Лицето й просветна. Имаше някакво чувство за сигурност в това да знае, че някой в тази страна се грижи за нея.
— Хай. Домо аригато. Само ще проверя. — Тя слезе от таксито и влезе в салона за татуировки.
Майсторът беше гол от кръста нагоре. Беше нисък, с огромен корем и бръсната глава, на която беше оставена опашка, пристегната с ластик. Човекът, над когото работеше, бе покрит с татуировки. Едва ли имаше дори инч от кожата по гърдите и ръцете му, който бе убягнал на иглата.
— Ъ-ъ, някой тук говори ли английски? — запита плахо Илайза.
Татуировчикът я погледна безизразно, изсумтя и се захвана отново с работата си. Иглата тихо бръмна и клиентът подскочи в мига, когато докосна гърба му.
— Говори език — каза татуираният.
— Търся офиса на работилницата за фойерверки „Червен дракон“ — каза тя. — Трябва да е тук, в тази сграда.
— Фойерверки?
— Да, фойерверки. Илюминации. Разбирате ли… бум, бум — и тя изобрази формата на гъба с ръце.
— А-а? — Той кимна усмихнато и посочи към пода.
— Долу? Ъ-ъ… шита ни? — поиска да се увери тя.
Той отново кимна.
— Затворено — и направи с ръце жест на затваряне и заключване на вратата.
— А, затворено. За през нощта? Ъ-ъ… насаи!
Татуираният поклати глава:
— Всичко време.
— Завинаги? Изобщо?
— Хай.
Чудесно, Гън. Забутана в някаква уличка в сърцето на неизвестен град в Япония и на всичко отгоре мястото е затворено. Някакви други умни идеи?
— Домо аригато — каза тя и леко се поклони.
— До иташимашите — отговори той.
Тя излезе навън и се отправи към вратата до входа на салона за масаж. До вратата имаше червен знак със златни букви, но те бяха изписани калиграфски. Някаква светлинка слабо мъждукаше вътре. Опита вратата. Беше отворена. Открехна я няколко инча и подаде лице в пролуката.
— Ало? Кои сте? Има ли някой там?
Бутна вратата още малко и влезе. Озова се в тясно антре, в другия край на което започваше стълбище. Това помещение не беше използвано от много време, доказателство бе боклукът в антрето и по стълбището. Тя се приближи до стълбите и извика надолу: