— Ха! Какви лъжи! Мосю, десет долара americain и ние ще решим спора пред вас в този момент — каза човекът с еднокраката птица.
— Друг път — извика О’Хара през гръб, следвайки портиера по стълбите към централното фоайе.
Двамата местни жители не се обезсърчиха.
— Je m’appelle Toledo. Donnez-moi de vos nouvelles! — извика собственикът на еднокракия петел след него… „Казвам се Толедо. Обадете ми се!“… и всички се засмяха.
Двойната френска врата водеше към необятно помещение, което изпълняваше функциите на фоайе, бар, чакалня, ресторант и рецепция. Веднага зад вратата имаше огромно бюро, отрупано с писма, сметки, телеграми, съобщения и един античен френски телефон. Старомодната книга за регистрация на хотела лежеше отворена в единия ъгъл. Дървеният плот на бара, излъскан от времето, се намираше отляво. Дългата двайсет фута цинкова ламарина, с която беше обкован тавана, навремето бе украсявала главната зала на френска кръчма, докато Густавсен не я беше спечелил от собственика й на бакара, за да я докара на острова с цената на огромни разноски. Един собственик на ранчо от Монтана беше дал на стареца месингова плоча, когато ламарината бе пристигнала. Плочата беше монтирана в единия край на бара и на нея пишеше: „Честно спечелена на хазартна игра между стария Густавсен и Жерар Тиран в Париж на 4 декември 1924“.
Отдясно на бюрото се намираше ресторантът, който не представляваше нищо повече от няколко маси с плетени столове, но храната се приготвяше от местен младеж, обучен на кулинария от предишния главен готвач, великия Газеран. Дори само храната си заслужаваше екскурзията до острова.
Самата стая беше колекция от редки и странни предмети и неща, оставени, дарени или разменени на бара срещу пиене: самолетно витло, закрепено в центъра на тавана, ветроупорни фенери с най-различни форми и размери, огромна котва, непомръдната от мястото си в единия от ъглите вече трийсет и четири години, съд за изстудяване на вино, даден на Густавсен уж лично от Хемингуей, австралийска шапка за ходене из джунглата, духало и няколко стрели, за които легендата говореше, че били оставени от някакъв пигмей в летен костюм от американски плат. Имаше няколко фотографии с автографи на борци, боксьори и музиканти, които висяха под ъгъл по стените, а голяма морска риба висеше препарирана над пианото. В стаята цареше полумрак и беше приятно хладно, а въздухът се раздвижваше благодарение на пропелерите по тавана.
— Tiens, voilla le Marin! Bonjour, bonjour, mon ami — извика някой на бара и O’Xapa напрегна зрение, за да види, че съдията Жоликьор се приближава в тъмнината към него.
Съдията Жоликьор спря на няколко фута от О’Хара и застина за миг, сякаш се наслаждаваше на камина.
— Alors! — каза той. — Не си мръднал. Явно изгнанието ти е понесло добре.
Беше дребен жилав мъж, всеки инч от когото беше наситен с елегантност. Облечен бе в бял ленен костюм с жилетка, носеше вратовръзка в сигнално червен цвят и беше забол кървавочервен карамфил на ревера си. Ботушите му бяха от черна английска кожа, а бастунът му бе инкрустиран с емайл и завършваше с изработена на ръка дръжка във формата на лебед, обкована със злато. Къдравата му черна коса бе сресана назад, а когато заговореше с културния си отработен глас, правеше това на префинен креолски, макар от време на време да преминаваше за по-голям ефект на френски, който използваше като учен. Жоликьор бе хаитянин, напуснал страната си, преследван по петите от Тонтон-ите — зловещата тайна полиция на Папа Док. Какво точно беше направил, за да си навлече омразата на диктатора, оставаше загадка. Жоли, както той предпочиташе да го наричат, никога не обсъждаше миналото. Но се говореше, че е пристигнал на Сейнт Луцифер с двеста стодоларови златни соверена, скрити в кухия му бастун и незабавно бил изработил младия Гус да го приеме като официален посланик на добрата воля. За Гус беше изгодно Жоли да се навърта наоколо. Той придаваше на хотела му класа.
— Така е — каза O’Xapa. — Но и ти, Жоли, ти също никога не си изглеждал по-процъфтяващ. Как вървят нещата?
— Няма да повярваш. Благодарение на новите хотели почти не ми остава време за мен самия. Merci, merci, Monsieur Хилтън, Шератон, както и вие, Мистър Домакин. — Той изпрати въздушна целувка в неопределена посока. — Трябваше да създадем трето вуду шоу, просто за да отговорим на желанията на туристите.
— На този остров няма вуду24?
— Вече има, Marin. До момента съм повикал осемнайсет семейства от Порт-о-Пренс. Само от бакшишите изкарват за една нощ повече, отколкото правят за година в Хаити.
24
Ритуален магьоснически обред, свързан с жертвоприношение, произхождащ от Хаити, но разпространил се и из някои страни на Централна Америка и Африка. — Бел.пр.