Размяната изискваше участието на професионалисти и Фалмаут бързо беше видял в Хиндж онзи абсолютно аморален и завършен професионалист, който беше идеален за тази работа. Не го харесваше от чисто човешка страна. С изключение на професията им, между тях нямаше нищо общо. Хиндж беше типичен наемник. Хиндж живееше за кръв и за пари; нямаше вкус и беше лишен от класа. Редовно, но с досада се хранеше с месо и картофи, пиеше бира и нискокачествено уиски, четивото му се свеждаше до списание Soldier of Fortune28, което беше нещо като Business Week за наемниците; по някоя случайна книга за оръжията или за последните новини в изкуството да се убива, издание на „Паладин Прес“, получило името си от името на легендарния бродещ стрелец, списвано, естествено, във Финикс, където духът на Стария Запад все още беше запазен. Такъв се виждаше в мислите си Хиндж — бродещ каубой, отправил се в лъчите на залязващото слънце, търсещ някакво знаме, за да го понесе, готов да убива комунисти, представители на левицата, социалисти и когото и да било, застанал политически отляво на Атила29, защото по неговите разбирания подобен факт можеше да служи като оправдание. Както многото други като него, той беше недодялан, нерафиниран — една машина за убиване, неспособна да различи хубавото вино или качествената пура. Накратко казано, той беше един дръвник и нищо повече. Но беше добър в онова, което можеше да прави, а тъкмо това бе необходимото им в момента.
Шофьорът на Фалмаут, дребничък човечец под петдесетте на име Анхел, бе карал такси в Париж в продължение на три години, така че нямаше проблеми нито с ужасяващите завои, нито с намирането на път в трафика от завода до Каракас. Приемникът, който ловеше сигналите, излъчвани от аналния предавател на Хиндж, издаваше висок и ясен сигнал.
Хиндж беше умен. Той не спираше да разговаря с Гомес и всяка дума между тях се възприемаше от микрофона в буика, за да бъде чута по стереоприемника на сребристосивото БМВ на Фалмаут.
— Как се казва това? — чу той Хиндж да пита.
— Специално място за странни растения — отговори Гомес.
— „Странни растения“ ли?
— Разбирате ли, синьор, по-различни…
— А-а, редки растения?
— Si. Редки.
Няколко секунди по-късно:
— Какво е това?
— Това е статуя на нашия спасител, Симон Боливар, най-великият герой на цяла Венецуела.
— Как се нарича този район на града? Много е красив.
— Ел Есте. Много е скъп. Само богатите живеят тук. Тук ще завием и ще минем през част от него.
Продължавай, не спирай, правиш го чудесно, помисли си Фалмаут. Идеята за работа в екип започваше да му се струва малко по-приемлива. Младежът беше добър, в това не можеше да има повече никакво съмнение. А и Анхел бе истински професионалист зад волана. Фалмаут не искаше много да се приближават. До момента Гомес не го бе зървал и изобщо не подозираше за съществуването му. Беше много важно нещата да останат така. Затова БМВ-то се намираше на значително разстояние от колата с Хиндж, когато Анхел зави в жилищен район, който напомни на Фалмаут донякъде за Палм Бийч и Корал Гейбълс.
Хиндж продължаваше да говори и грубоватият му южняшки акцент се приемаше ясно и силно.
— Този път е ужасен — чуха го да казва. — Защо не го павират?
— Оттук е най-кратко. Само на една миля.
— Добре.
Анхел се усмихна:
— Bueno. Знам къде се намират.
— Хубаво — обади се Фалмаут. — Сигналът започва да отслабва. Където и да се намират, в този район приемането е отвратително.
— Пътят, по който карат, се извива около планината като змия. Много лош път.
— Значи го познаваш?
— Но, разбира се, синьор. Това е единственият черен път тук.
Анхел зави в някакъв квартал в полите на планината и се насочи по павирана улица, която изведнъж свърши. После се обърна към Фалмаут:
— Това е пътят, синьор.
— Искам да продължим по-предпазливо. Не желая да се натъкнем на тях.
— Si, няма проблеми.