Минутата изтичаше безкрайно бавно и едва тогава на пътя излезе черен шевролет, модел 58-а година, който мина по следите на първата кола.
— Трябва да са те — обади се Фалмаут. — Хайде да потегляме и ние.
Анхел се отдели от тротоара и го последва.
Сигналите продължаваха да се чуват силно и ясно. Те се отправиха през Ел Есте към магистралата за града. Виждаха шевролета пред себе си, който се движеше точно с разрешената скорост. Онези не искаха да рискуват.
Малко преди да излязат на магистралата, се случи непредвидимото: едно момче изхвръкна от градината на една от къщите с мотоциклета си, видя БМВ-то в последния миг, опита се да го избегне, но гумите поднесоха. Момчето падна и заедно с мотоциклета се понесе по паважа към Анхел, а той наби спирачки и едновременно завъртя волана. Избегна момчето и хондата на сантиметър, преди да овладее колата. БМВ-то удари бордюра на тротоара, занесе за миг, сякаш щеше да се преобърне, изправи се и точно тогава задната гума се спука с оглушителен гръм. Анхел съумя да спре и веднага изскочи. Гумата висеше на парцали.
Анхел ритна колата.
— Ах, майната ти — изръмжа той. — Майната ти!
Фалмаут остана на задната седалка, слушайки как сигналът става все по-слаб и по-слаб, докато накрая заглъхна. Сега Хиндж можеше да разчита само на себе си. Не бе заплашен от непосредствена опасност, но цялата операция по размяната зависеше от това Фалмаут да съумее да залови един от терористите, напускащи мястото на срещата. Рискът на Хиндж се оказваше абсолютно безполезен.
— Прав си — съгласи се Фалмаут. — Майната му.
Фалмаут седеше на балкона, пиеше джин с тоник и наблюдаваше teleferico бавно да пъпли нагоре по склона на Авила. Беше оставил отворена вратата между двете стаи и първо чу Хиндж да влиза, после вратата да се затваря и след това шума от водата на казанчето.
Секунди по-късно тексасецът излезе при него на балкона. Младежът беше очевидно изненадан и разстроен.
— Какво стана? — попита той. — Защо си тук?
— Едно хлапе изскочи пред нас с мотоциклет. Анхел се удари в бордюра и спука гума.
— Боже господи! — каза сърдито Хиндж.
— По-спокойно — отговори Фалмаут. — Налей си нещо и нека да поговорим по плана Бейкър.
Тексасецът влезе обратно в стаята. Въпреки нервността си, той не беше от онези, които се оплакват. Подобно на Фалмаут, той вече обмисляше следващия ход. Наля си щедра порция джин върху ледените кубчета и се върна на балкона.
— Искаш да кажеш, че разполагаме с план Бейкър? — обади се той.
— Винаги има на разположение нещо като плана Бейкър — обясни Фалмаут, без да откъсва поглед от кабинката, която в този момент достигна до билото на планината.
— Проблемът е, че след като не хванахме нито един от тях, не разполагаме с нищо — каза Хиндж. Репликата му не прозвуча като укор, а по-скоро като коментар.
— Какво се случи на срещата? — тихо попита Фалмаут.
Хиндж въздъхна. Както беше казал Спетро, винаги е възможно да се случи най-неочакваното. Хиндж започна да докладва, без да изпада в подробности, свеждайки изложението си само до най-важното, и то без емоции.
— Както предположи, те са четирима, плюс шофьора Гомес. Четирима нещастници, прекарали някой друг месец при Кадафи, които са си въобразили, че са шибаната ООП30. Завързаха ми очите, когато се качих в колата. Мисля, че стигнахме в центъра на града. Чуваше се силен шум от трафика. Пътувахме около осем минути. Паркирахме в нещо, което по ехото ми заприлича на вътрешен гараж. Изобщо не сме излизали навън. Качихме се един етаж и извървяхме около петдесет крачки до някакъв офис. Там ми свалиха превръзката, за да разговаряме. Осветлението беше зад гърба им. Прожектор от три киловата. Изобщо не видях лицата им ясно. Разговарях само с един от тях. Държеше се грубо, имаше кестенява брада, а лявото му око изглеждаше сиво. Шофьорът на колата връзва косата си на опашка и носи обеца на… дясното си ухо. Изглежда на около четирийсет. Офисът беше малък. Прозорци с щори, които бяха спуснати, заседателна маса, шест стола, телефон. Толкова. Нямаше дори пепелник. — Той спря и отпи глътка от питието си.
— Какво те питаха?
— Нося ли парите. Парите са на много хубаво и сигурно място, казвам им аз. Готови ли сме да преговаряме? Обяснявам, че трябва да съм сигурен, че моят човек е жив, обяснявам аз. Свързаха се по телефона. Беше Лавандър. Английски акцент. Изплашен до подмокряне. Можа само да ми каже името си и да приплаче: „Моля ви, помогнете ми“. Разбрахме се да се обадя отново тази нощ в десет и половина. Аз ще нося парите, те ще вземат Лавандър. Ако разберат, че някой ме следи, убиват заложника, отвличат следващия и играта се повтаря, само че на двойна цена.