Капитанът се намръщи скептично.
— Кръстът нямаше да излезе от основата си, ако не беше смазан — продължи Робърт. — Стана твърде лесно. Количеството експлозив, използвано от убиеца, е само толкова, колкото да унищожи пералното помещение. Ние бяхме само на крачка от вратата. Убиецът можеше да използва по-силен експлозив, който да унищожи цялото подземие. Така нямаше да ни даде шанс да избягаме. Основната цел на взрива не беше да ни убие.
— Значи убиецът разбира от експлозиви, така ли?
— Поне малко.
— Какво искаш да кажеш с „поне малко“?
— Не вярвам бомбата да е нещо специално. Със сигурност не е професионална изработка или нещо в терористичен стил. Да, убиецът трябва да е разбирал нещо от експлозиви, за да я сглоби и да направи детонатора, но не е нужно да е експерт.
— Откъде, по дяволите, е взел експлозивите?
— Това е Америка, капитане — изкиска се подигравателно Робърт. — Страната, в която с пари можеш да си купиш всичко. Ако познаваш подходящите хора и имаш подходящата сума, можеш да си намериш и противовъздушно оръдие, какво остава за скромно количество експлозив за взривяването на една малка стая. Ако убиецът разбира малко от химия, може и сам да си го е направил с подръчни химикали.
Капитанът поклати глава и замълча за няколко секунди.
— Ще трябва да дадем обяснения за случая; както може би се досещаш. Медиите са побеснели. Експлозиви, детектив, разпънат на кръст. Навън се разиграва истински цирк и ние сме клоуните.
Робърт не отговори. Стаята почти беше спряла да се върти и той пак се опита да седне. Краката му докоснаха пода и той изстена от болка. От новите обувки целите му стъпала бяха в мехури.
— Къде си тръгнал? — сопна се капитанът.
— Трябва да видя Карлос. Къде е?
Болтър поглади мустаците си и погледна изпитателно подчинения си.
— Казах ти вече, в интензивното е. Ела, ще те заведа.
Когато минаваше покрай малкото огледало отляво на вратата, Робърт спря и се огледа критично. Приличаше на мъртвец. Измъченото му, бледо лице бе покрито със стотици драскотини. Очите му бяха кървясали. Долната му устна беше подута и безформена. От едната страна на устата му имаше засъхнала кръв. Като че ли се беше състарил с няколко години само за един следобед.
— Вие трябва да сте Ана — каза той, след като влезе в Г-образното интензивно отделение.
До леглото на Карлос седеше жена с къса черна коса. Изглеждаше подута, очите й бяха подпухнали от плач.
— А вие сигурно сте Робърт — отговори тя със слаб, треперлив глас.
Той се опита да се усмихне.
— Съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства.
Подаде й треперещата си ръка. Тя я стисна леко и очите й се напълниха със сълзи. Тримата мълчаливо загледаха безжизнения Карлос, който лежеше неподвижно под тънкото одеяло. От устата, носа и ръцете му стърчаха тръбички, свързани с два апарата. Ръцете и главата му бяха бинтовани, лицето — цялото в синини и драскотини. Отстрани равномерно пиукаше електрокардиограф и при вида му Робърт потрепери.
Карлос изглеждаше спокоен, но уязвим. Робърт се приближи и внимателно постави дланта си върху дясната му ръка.
— Хайде, новобранец, ще се справиш. Лесно е — прошепна. — Трудното свърши. Измъкнахме се. Победихме го. Победихме го в собствената му игра…
Робърт подържа ръката си върху тази на Карлос, после се обърна към Ана:
— Той е силен, ще оцелее. Сега просто спи.
Ана мълчеше. По лицето й се стичаха сълзи. Робърт отново се обърна към леглото и се наведе над партньора си. Леко опипа врата му.
— Хайде, той трябва да почива. Ти също — каза Болтър и тръгна към вратата.
Робърт искаше да каже нещо на Ана, но нямаше думи. Просто последва капитана и двамата мълчаливо се върнаха в стаята му. Робърт заговори първи:
— Нямаше белег.
— Какво?
— На врата на Карлос… нямаше белег. Убиецът не го е белязал.
— Какво означава това?
— Че не е смятал да го убие.
— Не е смятал да го убие? Ами ако не беше натиснал вярното копче?
Робърт не знаеше какво да отговори. Опита се да мисли, но пулсирането в главата му блокираше мозъка му. Седна на леглото и стаята отново започна да се върти пред очите му.
— Трябва да запознаеш Мат и Дойл с материалите по случая — каза Болтър.