— Аз бях единственият останал.
— Не много приятно положение — пошегува се Карлос.
— Така е. Освен това тогава беше рожденият ден на Джон. За нея това беше кулминацията на отмъщението. Най-скъпият подарък за родителите и брат й.
Последва дълго мълчание.
— Кое е третото? — попита Карлос. — Каза, че имало три неща.
— Това, че носих твоя кръст.
— Какво? Не разбирам — измърмори Карлос, като се опита да се намести по-удобно на леглото.
— Най-известният символ за последните дни на някого на земята.
Карлос се замисли за няколко секунди. Сетне се досети:
— Да носиш кръст на гърба си. Последните дни на Исус.
Робърт кимна:
— Знаех, че имам само няколко часа да измисля нещо. Знаех, че ще се опита да ме убие.
Отново се обърна към прозореца и се загледа разсеяно в нищото. Леко докосна врата си отзад и опипа белега, който още не беше зараснал съвсем.
— Ако си подозирал Изабела, защо премина през всичко това? Защо рискува живота си, като й позволи да те хване? Защо не я арестува направо?
— Нямах доказателства, само подозрения. Една налудничава теория за отмъщение. Както знаеш, нямахме нищо срещу убиеца — нито ДНК, нито пръстови отпечатъци, нищо, което да го свърже с жертвите или местопрестъпленията. Ако я бяхме арестували, скоро щеше да се наложи да я освободим и може би завинаги щеше да се скрие. Единственият начин бе да й позволя да ме хване.
— Заложил си й капан. Опасен капан.
Ново кимване.
— Не се сетих за нищо друго. Времето изтичаше.
— Как може да е извършила всички тези убийства, всички тези зверства?
— Никога няма да узнаем, но когато оставаше насаме с жертвата си, тя се преобразяваше. Очите й горяха от гняв и злоба. Беше способна на всичко. Знам от личен опит. Видях я. Буквално усещах яростта в нея.
Карлос остана загледан в партньора си няколко секунди.
— Добре ли си? — попита след малко.
— Да — уверено отговори Робърт. — Радвам се, че свърши.
— Кажи го пак — усмихна се Карлос, като вдигна превързаните си ръце.
Двамата се засмяха.
— Дано Болтър да не ме сложи на някоя административна службица.
— Само през трупа ми — заяви Робърт. — Ти си моят партньор. Ако ще преследвам престъпници, искам ти да си до мен.
Карл ос се усмихна:
— Благодаря, Робърт.
— За нищо. Няма да допусна капитанът да те заточи на някое бюро.
— Не за това… задето си рискува живота… задето ме спаси.
Робърт леко постави ръка върху рамото на партньора си. Не каза нищо. Думите бяха излишни.
Доктор Уинстън отвори вратата на секционната зала в подземието на лабораторията по криминалистика и пусна капитан Болтър да влезе.
— Какво имаме? — попита капитанът, без да губи време за излишни приказки.
Както повечето хора, той изпитваше ужас от подземието на моргата и бързаше да се махне колкото може по-скоро.
— Причината за смъртта са тежки разкъсвания на стомаха и червата, аневризма на аортата и масивен кръвоизлив. Когато е забила ножа в корема си, тя е успяла да го премести отляво надясно. Малко като в японския ритуал — обясни патологът, като заведе Болтър до трупа на металната маса.
— Сепуку?
— Не точно, но със същия смъртоносен ефект. Знаела е, че ще умре за минута. Никакъв шанс да оцелее.
Двамата постояха загледани в тялото за няколко секунди.
— Е — отбеляза капитанът, — трябва да призная, радвам се, че това най-после свърши.
— Аз също — усмихна се патологът. — Как е Гарсия?
— Оправя се. Скоро ще се възстанови.
— Ами Хънтър?
— И той е добре, но нали го знаеш. Ядосва се, че не се е досетил по-рано.
— Хънтър е най-способният детектив, с когото съм работил, но не е ясновидец — поклати глава Уинстън. — Не може да види онова, което го няма. Никой не може. Можеше да чете само уликите, които тя оставяше, а тя не оставяше никакви. Много успешно е играла ролята си. Заблуждавала е жертвите, като се е представяла за друг човек. Била е безупречна в ролята на Изабела. Никакви пропуски. Нищо, което да я издаде. Манията за отмъщение я е променила до неузнаваемост. Изабела и Бренда са били две различни жени.
Болтър погледна трупа.
— Е, вече е мъртва. Хънтър ще го преживее и другата седмица вече ще работи по следващия случай.
— Сигурен съм в това, но не за това те повиках.