— Знаете ли дали някой е имал пряк контакт с него?
— Двама души от специалния отряд на полицията — бързо отговори Робърт.
— Може да се наложи да дойдат за изследвания. Зависи от резултатите от биопсията.
— Кога ще излязат?
— Както казах, тялото току-що пристигна. Незабавно ще изпратя проби в лабораторията с молба за спешно изследване. Ако имаме късмет, още днес може да имаме резултат.
— Ами трупът, аутопсията?
— Ще го изпратим в патоанатомичната лаборатория днес, но състоянието му и необходимостта да се държи в изолация ще усложнят нещата, затова не мога да ви кажа точно кога. Слушайте, детективе, няма да ви лъжа. Много съм загрижен. От каквото и да е умрял този човек, станало е изключително бързо и по много мъчителен начин. Ако е заразна болест, съдейки по състоянието, в което го получихме, има опасност от избухване на ужасна епидемия. Целият град е застрашен.
28.
Остатъкът от деня премина в напрегнато очакване. Нямаха друг избор, освен да чакат. Да чакат криминалистите да направят огледа на местопрестъплението, да чакат резултата от биопсията, да чакат тялото да бъде изпратено на доктор Уинстън и накрая — доклада от аутопсията.
Робърт и Карлос се върнаха в Грифит Парк малко преди мръкване. Искаха да разберат дали специалистите от лабораторията са открили нещо, дори и съвсем дребно, но търсенето вървеше бавно и трудно. Високата трева, жегата и влагата още повече усложняваха нещата и до един часа през нощта криминалистите все още не бяха намерили нищо.
Самотата в апартамента на Робърт беше мъчителна. Той отвори вратата, включи лампата и се запита какво ли е да се прибираш вкъщи при човек, който те обича, който може да ти вдъхне надежда, че светът все пак не отива към гибел.
Той се опита да надвие пагубното чувство на вина, което постепенно го обхващаше от надбягването с кучета насам, но въпреки опита и знанията си не спираше да си задава въпроса: „Какво щеше да стане, ако бях избрал номер две?“. Засега убиецът водеше в психологическата битка.
Робърт си сипа двойна доза дванайсетгодишно „Лафриг“, пусна една бучка лед, както обикновено, намали светлината и се настани на стария, твърд диван. Чувстваше се физически и психически изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи. Мислено преиграваше всичко, което се беше случило през последните няколко часа и това засилваше главоболието му.
— Защо не си избрах по-лесна професия — заразсъждава на глас. — Защо не станах готвач или дърводелец?
Причината беше проста. Колкото и банално да звучеше, Робърт искаше да направи света по-добър и всеки път, когато хванеше убиец, знаеше, че малко е променил нещата. Това му доставяше удоволствие, несравнимо с никое друго — чувство за значимост, въодушевление, знанието, че благодарение на точното разчитане на уликите, спокойствието и правилното тълкуване на факти, които са изглеждали несвързани и избледнелите спасил живота на много хора. Робърт си разбираше от работата и го знаеше.
Той отпи глътка уиски, задържа го за момент в устата си, после го преглътна, като се наслаждаваше на лекото парене в гърлото. Затвори очи и облегна главата си назад, опита се да изгони от съзнанието си мислите за събитията от изминалия ден, но те отекваха в паметта му като гръмотевици. Алармата на телефона му го стресна. Той опипа джобовете си, но бяха празни.
— Проклятие!
Телефонът беше върху малкия стъклен бар. Беше го оставил там заедно с портфейла и ключовете си.
Робърт остави чашата на пода, бавно се изправи и погледна часовника си.
„Кой, по дяволите, ми праща съобщение в този безбожен час?“ Погледна телефона.
Надявам се, че си добре. Беше ми много приятно да се видим днес, макар и съвсем за кратко. Изабела. Робърт съвсем беше забравил бързия обяд. Той се усмихна и в същото време се почувства виновен, че за втори път я бе изоставил толкова набързо. Написа отговор: Мога ли да ти се обадя? Изпрати го и се върна на дивана.
След минута телефонът завибрира и сигналът за получено съобщение отново наруши тишината в стаята.
Да, будна съм… Обади ми се.
Робърт отпи глътка уиски, после натисна копчето за обаждане.
— Ало… Мислех, че вече спиш — тихо каза тя.
— И аз мислех същото за теб. Не е ли малко късно за преподавателка? Нямаш ли часове утре? — попита той и леко се усмихна.
— По принцип не спя много. По пет-шест часа максимум. Мозъкът ми винаги работи. Така е при учените.