След като отвори очи, Мартин дълго време не успя да си спомни къде се намира. Ефектът от дрогата, която беше взел миналата вечер, още не бе преминал съвсем и той се чувстваше замаян. Огледа се, опитвайки си да си обясни странното средновековно обзавеждане. Примига няколко пъти, за да избистри погледа си, и очите му бавно възвърнаха способността си да фокусират. На отсрещната стена, над величествената мраморна камина висеше щит, а под него — два кръстосани меча. Отдясно на камината стоеше манекен с пълни рицарски доспехи. Подът бе постлан с персийски килими, стените — покрити с гоблени и портрети на английски херцози, лордове, крале и кралици.
Мартин се надигна с огромно усилие и седна. Главата му тежеше, а в устата си усещаше неприятен вкус. Едва тогава осъзна, че лежи в огромно легло, сред копринени чаршафи и възглавници. „Мамка му, заспал съм в спалнята на крал Артур“ — помисли си и се изкиска сам на себе си. На нощното шкафче бяха разпилени няколко хапчета и целофаново пликче е някакъв бял прах.
„Точно това ми трябва, преди да ме пусне снощната доза“ — рече си Мартин. Без да знае или да се интересува какво съдържат, взе две хапчета и ги лапна. Огледа се за някаква течност, с която да ги преглътне. На пода до леглото имаше полупълна бутилка шампанско. Той отпи голяма глътка от изветрялата течност и тръсна глава. Изчака няколко минути, докато хапчетата започнат да действат, после стана и бавно излезе от стаята.
От площадката ясно се виждаше целият хол на долния етаж. Мартин видя други десетина души, натръшкани по канапета и килими. Един беше заспал на рояла. На пода до него лежаха две голи курви. Всички изглеждаха в безсъзнание. Мартин се повлече към стълбите и мина покрай друго празно помещение от дясната страна. „Това явно е стаята за развлечения“ — помисли си, след като надникна вътре.
Като се държеше за парапета, с несигурни крачки той слезе в хола. Когато стигна до основата на стълбите, осъзна колко е гладен.
— Къде, по дяволите, е кухнята на това ужасно място? — помисли си на глас, докато оглеждаше екзотично обзаведения салон.
Чу някакъв шум от дъното на малък коридор вляво от стълбите. „Нещо става“.
Олюлявайки се като пиян, се добра до вратата. Бутна я, но тя не помръдна. Не знаеше дали беше заключена, или просто силите му не стигаха да я отвори. Направи крачка назад и пак пробва. Този път подпря вратата с рамо и натисна с всички сили. Тя се отвори и той се пльосна на пода.
— Човече, добре ли си?
Дуейн, най-добрият приятел на Мартин, седеше на кухненската маса с две литрови бутилки вода пред себе си.
Мартин бавно се изправи. Кухнята беше много просторна и за разлика от останалата част на къщата, обзаведена в приятен съвременен стил. Плотът от черен италиански мрамор контрастираше стилно с лъскавата двойна врата от неръждаема стомана на хладилника. Огромна колекция тенджери и тигани висеше величествено над масата, където седеше Дуейн.
— Ти ли си единственият буден? — попита Дуейн. Звучеше малко по-възбудено от нормалното.
— Ти си първият, когото виждам, но и аз се излюпих преди десетина минути.
— Огледа ли мястото? Страхотно е. Повече прилича на музей, отколкото на къща, ако не броим кухнята. Собственикът явно е вманиачен по средновековна Англия. — Дуейн говореше бързо като картечница.
— И наричаш това страхотно? — Изражението на Мартин показваше, че не споделя мнението на приятеля си.
— Е, много е различно.
Мартин не се интересуваше от мнението на Дуейн за къщата. Той се заоглежда за някаква храна.
— Има ли нищо за ядене?
— Да, човече, купища. Виж в хладилника:
Мартин отвори хладилника и видя всякакви видове бързи храни. Понички и захарни дражета, хотдог и пържено пилешко — рай за гладния човек. Той бързо грабна бурканче фъстъчено масло и едно сладко, две кутии безалкохолно и пликче дражета.
— Ами хляб? — попита, като отново се обърна към приятеля си.