Робърт обичаше елемента на изненадата. Когато се обадиш предварително, хората имат време да измислят лъжи и да ги подредят в главите си. Ако можеше да го избегне, той предпочиташе да не си уговаря час за разпитите, а да се появява неочаквано. Полицай, разследващ убийства, който те засипва с въпроси, кара обикновения гражданин да се чувства уязвим.
На входната врата имаше месингова лъвска глава с клепало, излизащо от устата.
— Ексцентрично — отбеляза Карлос и похлопа три пъти. — Обзалагам се, че имат басейн в задния двор.
— Това е Малибу, новобранец. Всички къщи в района имат басейн, независимо дали искаш или не.
След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи русокосо момиченце на не повече от десет години. Съвсем не онзи, когото очакваха.
— Здравей. Татко ти вкъщи ли е? — попита Карлос, като се усмихна широко и се наведе, за да изравни лицето си с това на момиченцето.
Детето направи крачка назад и огледа двамата мъже за няколко секунди.
— Мога ли да попитам за кого да съобщя?
Карлос се стъписа от тези изразни средства.
— Разбира се, че може — отговори, като се опита да имитира помпозния й стил. — Аз съм детектив Гарсия, а това е детектив Хънтър.
Тя ги изгледа скептично.
— Бихте ли ми показали документите си, моля?
Карлос не се сдържа и се засмя:
— Разбира се.
Двамата детективи извадиха служебните си карти и развеселено изчакаха момиченцето да ги разгледа.
— Проблем ли има, детективе?
— Не, но бихме искали да говорим с татко ти, ако не възразяваш.
— Аз не наричам баща си „татко“. „Татко“ казват малките деца. Моля, изчакайте — хладно каза тя и затвори вратата.
— Какво беше това? — измърмори Карлос към Робърт, който сви рамене. — На колко години е това момиче? На десет? Можеш ли да си представиш каква ще бъде на петдесет?
— Тя не е виновна. Родителите й явно я карат да се държи като по-голямо дете, не й разрешават да излиза и да си играе, не я допускат да общува с други деца, искат да я направят примерна ученичка. Без да съзнават, те й вредят повече, отколкото й помагат.
Чуха приближаване на по-тежки стъпки. Най-после някой възрастен. Вратата се отвори и на прага се появи високият, слаб мъж, с когото бяха говорили в „Тейл и Джош“.
— Господин Питърсън, разговаряхме в петък. Детективи Гарсия и Хънтър.
— Да, разбира се, спомням си. Какво ви води тук, господа? Казах ви всичко, което знам.
— Няколко допълнителни въпроса, господине — намеси се Робърт. — Просто искаме да изясним някои неща.
— И смятате това да стане в дома ми? — раздразнено попита Питърсън.
— Ще ви отнемем само десет минути…
— Днес е неделя, господа. Обичам да прекарвам неделите със семейството си… необезпокояван. Ако искате да изяснявате нещо, секретарката ми с удоволствие ще ви запише час. Сега моля да ме извините.
Понечи да затвори вратата, но Робърт я спря с крак.
— Господин Питърсън — заговори, преди адвокатът да успее да възрази, — вашият колега и приятел беше убит от психопат, който не признава никакви правила. Това не е било убийство за отмъщение и съм сигурен, че не е и случайно. Не знаем кой ще бъде следващият, но сме сигурни, че ако не го спрем, ще има още жертви. — Робърт се втренчи в очите на Питърсън. — Аз също бих искал да съм свободен в неделя и да я прекарам със семейството си, а съм сигурен, че и детектив Гарсия мисли така.
Карлос вдигна вежди.
— Вместо това обаче ние се опитваме да спасяваме човешки животи — продължи Робърт. — Десет минути, само за това ви молим.
Питърсън стисна устни, все още раздразнен.
— Добре, да поговорим там. — Кимна към улицата, където бе спряна колата на Карлос. — Скъпа, ще се върна след десет минути — извика към вътрешността на къщата, преди да затвори вратата.
Когато стигнаха до колата на Карлос, Робърт погледна крадешком назад към къщата. Момиченцето ги гледаше с тъжни очи от един прозорец на втория етаж.
— Хубаво детенце имате — отбеляза детективът.
— Да, много е сладка — равнодушно отговори Питърсън.
— Днес е прекрасен ден. Не обича ли да си играе при басейна?
— Трябва да пише домашни — хладно каза адвокатът.
Робърт смени темата:
— Ваш ли е новият шевролет?
Посочи микробуса.