Карл мълчеше. Той през цялото време се опитваше да убеди себе си, че това е просто шега, остроумен тест за благонадеждност или за още нещо, само не и самата истина. Всичко това му изглеждаше невероятно. Та нали IB се занимаваше с внедряването на свои хора навсякъде, като се започнеше с групите на обикновените добропорядъчни селяни и се приключеше със студентските организации, без да се изключва и “Кларте”. IB продаваше сведения за шведските пропалестински активисти на Израел; IB преследваше “неблагонадеждните елементи в профсъюзите”; IB съставяше списъци с членовете на подозрителните организации от типа на неговата “Кларте”, смятайки ги за един вид потенциални предатели на родината. Не беше ли така? И нима можеше да се вярва сериозно, че Карл просто така, танцувайки, ще изплува в шпионажа, само да го повикат?
Стария обаче бе овладял твърдо ситуацията и не губеше търпение, като продължаваше проточилата се лекция.
Първо, повече от половината от написаното в пресата за така наречената “инфилтрация” било истина. Второ, трябвало ясно да се разбере, че списанието “Фолкет и Билд/Културфронт” се е посветило на описанието само на част от дейността на IB, на онази част, срещу която то протестирало, което само по себе си било “симпатично и разбираемо”. Въпреки че в резултат на това, за съжаление, образът на дейността на службата се оказал гротескно изопачен като цяло.
Разузнавателната служба била важна част от отбраната на страната и основните й задачи на практика се състояли не в дрънкане на оръжие пред държавните магазини, търгуващи с алкохол. Наистина, някои от акциите се провеждали от оперативните отдели, но намеренията им се състояли в това да бъдат включени оперативните работници в действие (тогава Карл чу за пръв път израза “оперативен работник”).
Най-съществената задача на разузнавателната служба била да бъде очи и уши на страната си и да осигурява информация за военни или политически дейности, които са насочени или могат да бъдат насочени срещу Швеция. Ето това било!
А сега се опитвали да поставят дейността й отново върху старите релси, като някои военни ръководители, а и правителството като цяло, се опитвали да устроят в тази организация военни на средна възраст. А това било лошо.
Специален бил проблемът със създаването на ново поколение оперативни работници. Ахилесовата пета на предишната организация — и това го признавали всички — била липсата на компетентни оперативни кадри. Швеция не разполагала с необходимите ресурси за обучаването им, а дори и да ги имала, то инспекторът по юридическите въпроси и “Експресен” щели да вдигнат шум до Бога из цялата страна по повод недостойните и отвратителни методи и каквото още ти хрумне, а това нямало да е от полза за тяхната нова организация.
Той обаче говорел с бъдещ офицер от резерва, нали така? Може би е дошло време за съвсем конкретно предложение?
По този начин стана въпрос за работа като оперативен работник. В Швеция нямало да получи съответното образование, а и не си струвало да се стреми към това, поради посочените по-горе причини. Съществувала обаче конкретната възможност, Карл да получел стипендия за обучение по политически науки и компютърна техника в университета на Южна Калифорния, намиращ се край Сан Диего. Целият курс на обучението му щял да бъде финансиран от Министерството на отбраната на Швеция. Въпреки че официалната обичайна американска университетска стипендия за способни чуждестранни студенти да била разчетена сега за три-четири години, на Карл щяло да му се наложи да изостава значително от обичайните темпове на получаване на университетско образование, както това се случвало, например, с известните “звезди” на спорта.
Защото по-целенасочено образование щял да получава в специализираната школа в Сан Диего, която била подведомствена на военноморския флот на САЩ и на ФБР. Бъдещите оперативни работници получавали там най-доброто, поне в западния свят, образование.
При отчитане на месечната натовареност на курса в обикновените американски висши учебни заведения времето за обучение в Сан Диего се равнявало приблизително на три години обучение в морското училище. И така, след завръщането си у дома, той щял да притежава университетско образование и едновременно с това звание на офицер от резерва. Освен това винаги имало възможността да стане “беглец”. Никой не можел да бъде принуден да работи в разузнаването, поне не и в Швеция. Можел да получи подготовката, а да вземе необходимото решение едва след пет години.