по-грозно, отвратително и подло!
ХАМЛЕТ
О, казвай го веднага, за да мога
по-бърз от мисъл, от мечта любовна
да литна към мъстта!
ПРИЗРАКЪТ
Готов си, виждам,
а пък и трябва по да си отпуснат
от тлъстата трева, която гние
в сънлива леност край брега на Лета,
за да не скочиш. Слушай, Хамлет: казват,
че спейки във градината си, бил съм
ухапан от змия. Това лъжа е,
която хитро сипват във ухото
на цяла Дания. Знай, сине мой,
че пепелянката, която клъвна
живота на баща ти, носи днес
короната му!
ХАМЛЕТ
Чичо ми? О, моя
предчувстваща душа!
ПРИЗРАКЪТ
Да, този сластен
прелюбодеец и кръвосмесител
с нечисти чарове и подли дарби —
проклети да са! — прелъсти за свойта
позорна похот моята така
лъжливо-добродетелна съпруга.
Какво падение, мой синко Хамлет:
от мен, чиято обич бе вървяла
все тъй в ръка с обета свят
на сватбата ни, да се смъкне чак
до туй нищожество, което в нищо
не ми е равно!
Но както нивга добродетелта
не се поддава, па макар развратът
да взима облик ангелски, тъй всявга
порочността, венчана и за ангел,
пресища се от ложето небесно
и рови се в сметта!
Но стига! Чувствам утринния полъх
и трябва да съм кратък. Както спях
подир обяд — по стария си навик —
във своята градина, твоят чичо
прокрадна се в спокойния ми час
със стъкълце, напълнено със сок
от биле, причиняващо проказа,
и вля във дверите на моя слух
тоз адски извлек, който тъй се мрази
с кръвта ни, че подобно на живак
светкавично пробягва всички цеви
на тялото ни и със страшна сила
навред съсирва я и я пресича,
тъй както прави капката оцет
със млякото. Тъй стана с мойта кръв,
и струпей отвратителен покри
с кора от люспи, като на прокажен,
снагата ми.
Така с един замах ръката братска
ми похити живот, престол, съпруга
и във цвета на грешните ми дни
преряза моя стрък и ме изпрати
без изповед, причастие и прошка,
незаплатил по сметките си долу,
да бъда съден горе, както бях си,
със всичките си земни грехове!
О, ужас! О, нечуван ужас!
Ако кръвта си помниш, не оставяй
постелята на датските крале
да стане одър на роднинско блудство!
Но както и да действуваш, пази
душата си и срещу свойта майка
недей замисля нищо. Остави я
на бога и на шиповете остри,
кръстосали сърцето й. Аз тръгвам.
Ще съмне скоро. Светящият червей
ненужното си пламъче гаси.
Прощавай! Сбогом! И не ме забравяй!
Излиза.
ХАМЛЕТ
О, мощ небесна! О, земя!… И още?
Да позова ли ада? Пфу! Сърце,
не се поддавай! Не старейте в миг
вий, мишци! Дръжте ме!… Да те забравя?
Аз ще те помня, о, нещастен дух,
дорде блещука светлинка в туй мое
объркано кълбо! Да те забравя?
От плочката на свойта памет аз
ще излича напълно всички стари
цитати книжни, максими ненужни,
безчетни впечатления, които
във нея наблюдателност и младост
са вписали, така че само твойта
повеля, непримесена със друго,
да пълни книгата на моя ум!
О, пагубна жена! О, ти злодей!
Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!
Къде е плочката ми да запиша,
че някой може да ти се усмихва
и пак да е злодей! Поне у нас,
във Дания, това се случва.
Пише.
Чичо,
това за теб е. А това — за мен:
„Прощавай! Сбогом! И не ме забравяй!“
Заклех се!
ХОРАЦИО и МАРЦЕЛ (отвън)
Къде сте, принце? Принце! Охохо!
Влизат двамата.
МАРЦЕЛ (вика)
Принц Хамлет.
ХОРАЦИО
Да го пазят небесата!
ХАМЛЕТ
Амин!
МАРЦЕЛ
Охо! Къде сте, господарю?
ХАМЛЕТ
Уху! Уху! Соколче, тук! Насам!
МАРЦЕЛ
Какво се случи, господарю?
ХОРАЦИО
Как сте?
ХАМЛЕТ
Невероятно!
ХОРАЦИО
Как? Кое? Кажете!
ХАМЛЕТ
Ще го раздрънкате!
ХОРАЦИО
Аз — не!
МАРЦЕЛ
И аз — не!
ХАМЛЕТ
Как мислите? Нима човешки ум
го би повярвал? … Но във пълна тайна!
ДВАМАТА
Кълнем се във небето, господарю!
ХАМЛЕТ
Във цяла Дания едва ли има престъпник, който… да не е мерзавец!