Но резултатите бяха красноречиви: двеста осемдесет и три лири печалба първата седмица…
… триста деветдесет и една втората.
Реши да прекара сама Бъдни вечер и Коледа. Това не беше плод дори на съзнателно разсъждение, реши го инстинктивно (едва по-късно откри вероятните си дълбоки подбуди: да прекарва сама празниците в края на годината, докато намери Тадеуш. И само с него…)
Маккена почти я умоляваха да се присъедини към тях, потиснати от мисълта за самотата й, а после обидени от отказа й. Първо Колийн. После Алек, онзи от четиримата синове — Куентин сякаш бе заличен от лицето на земята, — който най-малко приличаше на баща си и на Род. На 24-ти към шест часа вечерта Алек, придружен от Лизи, беше дошъл да я вземе с бъгито и настоя много мило. Тя продължи да отказва все така любезно, но упорито. Непреклонна остана дори пред сълзите на Лизи. Нямаше никаква работа освен вечните си сметки, които правеше и проверяваше до втръсване. Просто искаше да бъде сама. И да спи. Въпреки непоклатимото си здраве беше уморена, но не толкова физически: изпитваше чувство на самота и изоставеност и неясното желание да се отпусне, поне веднъж. Всъщност изживяваше последиците от емигрирането, от гмурването в един непознат свят, където се говореше само английски, от откъсването си от корените. Пет месеца след идването си в Австралия, точно когато започваше да успява, почти изпитваше носталгия. Спохождаше я цяла вселена от образи, звуци, миризми, които необяснимо защо бе сигурна, че никога няма да види отново — улица „Гойна“ или „Крошмална“, парка Сакс, Висла с нейните възвишения, безбрежните полски полета от детството й, дори студа…
Да не говорим за Мендел…
Да не говорим за Тадеуш и стаята в квартал Прага.
В нощта на 24-ти срещу 25-ти декември си поплака. По-точно, събуди се през нощта и откри, че плаче с горещи сълзи. Отначало без да разбира защо, а после си спомни съня: сънувала беше, че самият Тадеуш е в Австралия, беше видяла високата му и стройна фигура сред стоките и откритите товарни коли на пристанището в Сидни; вървеше към нея с прекрасната си усмивка, но тъкмо да я прегърне както се беше втурнала към него, той се отвърна от нея завинаги… заради това, че беше спала с всички онези мъже (в съня си тя беше имала най-малко петдесет любовника) и беше позирала гола пред всички тези художници: отсега нататък в цял свят всеки можеше да я види без нищо по нея, да оглежда гърдите й, корема и кръста й в най-интимните им кътчета.
Хана напълно осъзнаваше депресията си. Знаеше прекрасно, че ще мине — оставила й се бе съвсем съзнателно. А какво друго да направи всъщност? Другата Хана, която постоянно я изучаваше, вече се хилеше: за нея всичко беше ясно — така е, успя да постигнеш целта си с тези гадни кремове и малко си се отпуснала, поизгубила си височина; винаги е така след победа; отначало превъзбуда, но много скоро отзад зейва празнота. Затова спри да подсмърчаш, ако обичаш!
Опита се отново да заспи, но безрезултатно. Остана легнала, с широко отворени очи, разкъсана между двете Хани; едната мъдро обясняваше, че дейността в Сидни е само началото, едва началото; все още е далеч от поставената цел, от стоте хиляди лири стерлинги, милиони неща още има да се правят, изобщо не е моментът да се отказва…
… и другата, която просто имаше желание да завре лице във възглавницата и да изплаче всички сълзи от тялото си, като малко момиченце, на което са счупили куклата. „Само дето никога не си имала кукла.“
В крайна сметка запали лампата. От дузината книги, които бе домъкнала в платнената си чанта чак от Данциг, всъщност още от Варшава, имаше само една, която не беше нито на френски, нито на немски или английски (все чужди езици), единствената, която можеше да успокои носталгията й. Освен това извикваше много спомени: „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов на руски. Разлисти я напосоки и се зачете. … Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма; а и на мен самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.37
Пасажът я впечатли. Не защото изразяваше нейните чувства. Те бяха на милиарди левги разстояние — ако става дума за нея, тя ще напусне бала възможно най-късно! Но някаква странна интуиция, почти без видима причина, я накара да се замисли за Тадеуш. Рано или късно Тадеуш би могъл да каже или помисли тези неща…