Хана не виждаше никакво неудобство да е пърхаща. Напротив. Една от първите й грижи веднага щом отдели част от печалбите за лични нужди, беше да се екипира (тоалетите според нея бяха вложение и тя нямаше никога да се откаже от него; освен това й доставяха дълбоко удовлетворение и радост). От един превъзходен копринен креп, пристигнал направо от Китай, поръча да й ушият три еднакви рокли, точни копия на прословутата рокля с трийсет и девет копчета; от не по-малко разкошна китайска коприна — друга рокля с деколте, дълбоко като гроб; петата рокля беше от сатинирана коприна в наситено червено; шестата — от преливаща се черна тафта с бели и червени къдри и със също така главозамайващо деколте; последните три бяха от индийска коприна, бели и тя ги слагаше само когато се показваше на слънце и то под меката сянка на пелерините на цветя. Купила бе шест шапки, десет чифта обувки, сред които имаше и френски пантофки, леки като ефирна мисъл. А бельото й представляваше истински водопад от възхитителни дантели, оргия от нежен, почти прозрачен муселин от Дака. Точно това тя наричаше своя бойна одежда. „Със сигурност в цяла Австралия няма по-пърхаща от мен.“
… Но колкото до това да е розова и пискаща, то беше друга работа. С тези мъже — а господинът олицетворяваше най-точния австралийски прототип — тя несъмнено щеше да се сблъсква често (не беше предчувствие, а увереност), първо, за да ги убеди, че е способна да ловува в техните територии, а после, когато е нужно, да им пусне някоя стръв.
„Запомни добре, Хана, ако някой ден се наложи да бъдеш розова и пискаща само за времето, докато измамиш някой от тях, защо не? Това е едно от оръжията ти и ще си много глупава, ако не го използваш…“
Скрит зад пурата си, като руски артилерист, гледащ от Балаклава39 как идва на помощ леката кавалерия, Клейтън Пайк слушаше мълчаливо нейния разказ. А тя му разказа всичко. Дори за хода с ковчежетата. Пайк се смееше, но тя ясно виждаше, че това го кара да се замисли: не я е смятал за толкова коварна. Изведнъж, от предпазливост, тя за момент се отказа от капана, който му готвеше, и цял един час се преструваше на ентусиазирано, амбициозно, не така лукаво и дори малко наивно в последна сметка момиченце…
… Оцени резултатите, когато на третия ден от пътуването „Александра“ навлезе в реката при Брисбейн.
Усети, че най-сетне е настъпил моментът, когато недоверчивостта му почти се е стопила. За втори път заложи капана си:
— Пайк — каза тя (решила бе да си спести „господин“; първо, защото самият той я наричаше Хана, а пък и „господин Пайк“ не й се струваше достатъчно равностойно; беше доста учудена от собствената си дързост, тъй като искаше да се постави наравно с един мъж, който можеше да й бъде дядо). — Пайк, имате състояние около петстотин хиляди лири, но сте на… (престори се, че се мъчи да отгатне възрастта му, която знаеше от стюарда — шейсет и три години) петдесет години. А аз съм на осемнайсет. Обзалагам се с вас, че парите, които имам днес, а те са две хиляди и шестстотин лири, след една година ще станат двайсет и пет хиляди. Най-малко.
— След точно една година?
— В същия ден и час. Без заеми и наследства. И без да обирам хората по улиците с огромен револвер. Двайсет и пет хиляди лири, които ще съм спечелила съвсем сама.
— С доказателства в ръка?
— С всички нужни доказателства. Ще имате право да проверите сметките ми.
— Кой ще е арбитър? Някоя банка?
— По ваш избор.
— Юниън Банк в Мелбърн.
— Добре.
— Знаете ли я?
— Не съм и чувала за нея.
— Това е голяма банка.
— Това е добре за нея.
— И ако имате тези двайсет и пет хиляди лири?
— Вие ще ми платите още двайсет и пет хиляди. В замяна…
— А ако вие вече имате тези пари?