Те се казваха Режи и Ан и годините им, взети заедно нямаха и петдесет. От осем месеца бяха в Австралия, решили бяха да се установят там окончателно и мислеха да отворят нещо, но и те не знаеха точно какво: може би ресторант или моден магазин по подобие на онзи, който по-големият брат на Режи бе открил през 1887 г. на улица „Бърк“ в Мелбърн (Хана си спомни надписа му, а още по-добре си спомни изложените в него рокли, които я бяха накарали да зяпне от възхищение). Имаха малко пари, около шейсет лири — не бяха кой знае колко, разбира се — събрани в по-голямата си част по време на престоя им при Лахлан.
Оказа се освен това, че преди да тръгнат към южното полукълбо, те бяха работили в Париж, като той бил продавач на общинското тържище, а после в „Прентан“40, а тя била касиерка в един магазин на улица „Фобур Сент-Оноре“. „Господ ти ги изпраща, Хана!“ Разговаряше с тях, използвайки френския, който бе научила от книгите, без никога да го е говорила, и понякога изричаше словосъчетания, които караха събеседниците й да се блещят. Двойката безкрайно й хареса, допадна й, но тя за малко да се усъмни в толкова много късмет; същото се отнасяше и за тях и се дължеше на подозрителността и чисто френското нежелание да се ангажират прекалено бързо.
Тя им обясни подробно механизма на начинанието си, как вижда сътрудничеството си с тях: ще им изпраща своите продукти, а те ще имат изключително представителство за всичките градове на запад от Мелбърн, тоест Балард, Бендиго, а защо не и Аделаида. Нима не смятат самите те да започнат нещо?
Ан имаше ясен и жив поглед. Помириса едно гърненце със „79“.
— И това ще премахва бръчки?
— Не този, другият. Надявам се.
„Да им кажа ли истината или не?“ Тя избра положителния отговор и им разказа как сама е направила двата крема, но изобщо не знае за какво точно могат да служат; единственото нещо, за което почти е сигурна, е, че са безопасни. Тя самата си ги слага на лицето всяка сутрин от месеци (малко преувеличаваше) и все още не е забелязала дупки по него.
Французойката се престраши и си намаза малко на бузите, с физиономия на човек, който е поканен на вечеря у Борджиите.
— Мирише хубаво, винаги ли е така?
… „Да“, каза Хана, отговаряйки на нов въпрос, Пърт и Фримантъл също биха могли да бъдат в техния сектор. Не вижда никаква сериозна пречка за това. (Всъщност двата града бяха на края на света, на брега на Индийския океан и за момента тя се бе отказала да работи там. Но ако Фурнакови държат, защо не?)
Могат да работят като обикновени агенти и да им се заплаща процент върху продажбата или комисиона…
— Ние имаме пари.
… В такъв случай тя е съгласна те да добавят нещичко към нейния капитал: те ще дадат петдесет лири, тя триста. Ще получават една седма… Добре, добре, ще им даде и три процента от печалбата… Най-много за шест месеца тя трябва да достигне седемдесет, а после и сто паунда седмично… Да, да, знае какво говори. Сто лири след шестия месец, които бързо ще станат двеста, това е сигурно. И дори повече при определени условия, които е готова да им изложи…
Какви ли? Тримата биха могли да се споразумеят да заделят настрана общите печалби от първите осем месеца дейност или пък — ако нещата тръгнат по-бързо, отколкото тя се надява — веднага отново да вложат тези печалби, щом достигнат петстотин лири. С този капитал ще прибавят към продажбата на козметични средства един салон… салони за чай, да, защо не? Ще предлагат най-хубавите сладкиши в югозападната част на Австралия…
— Хубаво ще е един от вас… добре, добре, и двамата… да дойдете в Сидни да видите как стават нещата… Разбрахме се: разходите по пътуването са за моя сметка… И за престоя също… Не: за костюма и роклята, които искате да си купите, се оправяйте сами!