— Приятно пътуване, госпожо — каза Хана. — И не се колебайте никога повече да не идвате тук.
Сега вече дебелата дама съвсем се задуши. Олюля се. Огърлицата от три реда истински перли, разположена на издадените й гърди като на витрина на бижутерски магазин, подскачаше, раздвижвана от конвулсивни тръпки. Дебелата дама се обърна и излезе, бяла като платно. Чу се дори как кочияшът в ливрея изцъка с език и подкара конете, впрегнати във файтона.
Напрегната тишина.
— За бога… — започна тихо Сесили Бартън, директорка на козметичния салон в Лондон.
— Не тук.
Погледът на Хана потърси този на Лизи, седнала на красив стол с възглавнички в униформата си на пансионерка, с черни боти и ръкавици, на главата с една от онези сламени шапки с дълги панделки, увековечени от художника Сърл. Зелените очи на Лизи блестяха, тя направи гримаса, знак, че също едва се сдържа да не избухне в луд смях.
— Елате, ако обичате — каза Хана на Сесили.
И тръгна към канцелариите, които заемаха част от първия етаж. По средата на стълбите от мрамор тя се обърна, за да се увери, че Лизи идва след тях. Влезе в стаята, на която и четирите прозореца бяха с изглед към Грийн Парк, а ако човек малко се наведеше наляво, и към Бъкингамския дворец и градините му.
— В името на небето, Хана — подхвана отново Сесили.
— Още една минута, ако обичате, Сесили…
Хана се усмихна на Лизи:
— Като че ли още си пораснала. Дай да видя.
Застанаха рамо до рамо. Осемнайсет или двайсет сантиметра в полза на по-младата.
— Щраус — каза Хана.
При което привлече и притисна към себе си младото момиче:
— Липсваше ми, камилче. — Отстъпи. — Всичко ли чу, Лизи?
— Трябваше да съм глуха, за да не чуя. Пристигнах тъкмо в момента, когато лилавото китище излизаше от салона „Монтеспан“, а бедното момиче, Аглая мисля, плачеше зад нея.
— Знаеш ли какво стана?
— Китището зашлеви Аглая. Смешно — като че ли е тайно съобщение, което шпиони си разменят: „Китището зашлеви Аглая и плановете са у мен…“
— Ще се правиш на клоун по-късно. Лизи, според теб ядосана ли бях?
Лизи прихна да се смее:
— Не.
— Тогава защо направих тази сцена?
— Защото китището никога не плаща?
— Истина е, но не това е причината. Студено.
— Защото е безнадежден случай по отношение на разкрасяването?
— И това е вярно, но не е причината все пак.
— Защото е една много грозна и много известна в Лондон лейди Еди-коя си?
— Топло.
— Защото е една много известна в Лондон лейди и когато се разчуе, че си я изгонила от козметичния си център, в салоните на тези дами ще се говори само за това?
— Горещо.
— Ще се говори само за това и още повече ще се бият да идват при теб. Колкото хората са по-високопоставени, толкова повече трябва да ги обиждаш.
Хана се усмихна. Дори не обърна глава:
— Сесили?
Сесили Бартън въздъхна примирено. Беше на трийсет и осем години. Преди да постъпи на работа в козметичния салон на площад „Сейнт Джеймс“ бе работила петнайсет години отначало като заместник — секретарка на изискан дамски клуб на улица „Гровнър“, а след като бе овдовяла (мъжът й, офицер от Бенгалските стрелци, бе загинал като герой) като секретарка на друг, още по-изискан, ако това е възможно, ladies club42, на площад „Кавендиш“.
На 3 януари 1899 г. Хана и Лизи Маккена бяха в Европа вече от четирийсет и един месеца. Шарлот О’Мали и Поли Туейтс също. Хана бе започнала офанзивата си преди около две години. Победоносна в много отношения. Беше на двайсет и четири години, Лизи на шестнайсет.
Все още не бе открила Тадеуш.
19.
Среща в Царское село
Поглед назад.
Пристигнала беше в Лондонското пристанище на 16 август 1895 г. Точно три години и един месец след като бе отишла в Австралия — чиста случайност. Лизи, Шарлот и Поли естествено бяха с нея. При вида на крепостта Тилбъри на брега на Темза, Поли Туейтс им припомни прословутите думи на кралица Елизабет, когато три века преди това на същото това място правела преглед на войските си, в трескаво очакване на непобедимата Армада: „Зная, че имам тяло на обикновена жена, но сърцето и умът ми са с кралска закалка“.