Веднага след като стъпиха в Англия, Поли много учуди Хана, която в Австралия си бе изградила за него определено мнение: сладичък дребен млад мъж (въпреки че беше с петнайсет години по-възрастен от нея), пухкав и розов, много умен наистина, великолепен съветник в областта на финансите, но, с изключение на това, безгрижен и леко саркастичен присмехулко, съвършено безразличен към парите (непоклатимо доказателство, че сигурно ги има), с две думи, прекрасен неудачник.
В Англия откри, че той е най-малкият син на баронет, че таткото заседава в Камарата на лордовете и е рицар на Жартиерата (двете с Лизи едва не се задушиха от смях); че семейството му има собствен малък дворец в Уестенд, замък в Бедфордшир и друг в Ирландия, в който имаше поне осемдесет слуги, без да се броят дадените под наем земи; че Поли е завършил образованието си блестящо (Хана го бе смятала за финансист по божия милост, но не: той бе учил за това!), че има достатъчно пари да живее, без да се занимава с каквото и да било в продължение на двеста и петдесет години.
И познаваше цял Лондон отгоре на всичко. Благодарение на него пристигнаха триумфално в пансиона за млади девойки (в сърцето на Съсекс) в гърмяща кола без коне, която се повреди само седем пъти. Пансионът беше от най-скъпите и тъй като таксите му бяха прекалено високи за възможностите на Дъгал Маккена, Хана доплащаше разликата от джоба си, без дума да каже на никого. Освен на Поли, който знаеше всичко.
Подло изостави там една почти разплакана Лизи, отхвърли съвсем почтеното предложение на Поли, който искаше да я запознае с лондонското Джентри43, и още в началото на септември взе пощенския кораб от Дувър и отиде във Франция.
Париж я очарова. И винаги щеше да я очарова. От безбройните градове, които бе посетила или щеше да посети, този остана любимият й, особено по онова време. Но тя сега не беше дошла като туристка, щеше да го разгледа по-късно. Установи първите си контакти. Човекът, от когото се надяваше да научи много, бе някой си доктор Берюйе, известен в цял свят с изследванията си в областта, която вече започваха да наричат дерматология, изучаване на кожата и всичко под нея. Тя направи списък на специалистите, с които искаше да се срещне: един ботаник от института „Пастьор“, открит няколко години по-рано, един химик от същото заведение, един хирург на име Лартиго, който практикува нещо съвършено ново, наречено пластична хирургия. Добави в списъка различни училища, по-специално Колеж дьо Франс, и библиотеки, от които ще се опита да извлече главното от безброй области като счетоводство, търговско право и сделки, банкови и борсови механизми. Освен това тя реши да осъществи една идея, която й бе хрумнала в морето, и се свърза с група студенти от Висшето изследователско училище на улица „Екол“, обеща им пари и след като премина първото им изумление от тази женичка, която се изразяваше на френски, заимстван главно от осемнайсети век, ги помоли да извършат пълно проучване на всичко, което се прави във Франция, а следователно и в Европа, в областта на кремовете, козметиката, здравето, подмладяването и на повече или по-малко шарлатанските еликсири. Очакваше от тях, между другото, да й съставят и изчерпателен доклад за всички реклами на такива продукти.
Всичко това за десетина дни. На 14 септември вечерта тя пристигна в Баден-Баден. На следващата сутрин Мариан Каден също беше там и се яви точно на минутата на срещата, която му бе определила от двайсет хиляди километра разстояние.
„Ето те съвсем тиха и развълнувана, Хана…“
Той бе порасъл с двайсетина сантиметра и бе натежал с доста килограми за тези повече от три години, през които не го беше виждала. Но си оставаше все същият Мариан, с глава, свита между раменете, муден на пръв поглед, с лекото заекване, което щеше да запази на всички езици, с великолепната си уравновесеност и сериозност. Беше на около осемнайсет години и не се учуди, че е забогатяла. Обратното несъмнено щеше да го удиви — ако изобщо беше способен да се удивлява: вече десет години откакто сам се грижеше за семейството си и способността му да се изненадва доста се бе притъпила…
Изчерви се, когато тя го целуна по двете бузи, съгласи се все пак да отговори на няколкото въпроса, които тя му зададе, но веднага след това започна да й дава отчет, сякаш се бяха разделили предната вечер: сигурно е, че Тадеуш не е във Виена било под името Ненски, било под друго: седмици наред Мариан е проучвал, прекарал е през сито всички места, където онзи би могъл да бъде: университети, библиотеки, книжарници, кафенета, писателски и художнически среди… (На това място Мариан се изчерви — в много от художническите ателиета бе видял съвършено голи жени) Тадеуш не е и в Прага и със сигурност никога не е бил там.