Тя проучи огромната папка, събрана от студентите от улица „Екол“. И стигна до заключението, че нищо или почти нищо не е направено: козметиката, в нейния бъдещ смисъл, не съществуваше; продаваха се единствено кремове, които при изследване дори не достигаха равнището на направените от нея. „Толкова по-добре: ще създам нещо ново. Останалото ще е въпрос на патентоване, изработване и пускане в продажба.“ Най-старателно прегледа тонове реклами, излезли било във вестници и списания, било под формата на диплянки… и се успокои: всичките бяха ужасяващо посредствени, в тях се мъдреха най-безсрамни лъжи, особено по адрес на вечната мечта, псевдоеликсирите за подмладяване, а Жулиет, след като ги изследва, потвърди, че ако не са направо опасни, те в най-добрия случай изобщо не действат. Но нямаше закон, който да ограничава или да регулира продажбите.
Помоли същите студенти да направят проучване в европейски мащаб: искаше да знае къде да създаде салоните си за разкрасяване. Идея, която нямаше да даде почти нищо: предложиха й просто големите столици и курортните селища. За тях се бе сетила и сама. Но тя запомни принципния подход за проучване на пазара и по-късно щеше да го приложи с много по-голям успех.
В Париж козметичният салон щеше да бъде на улица „Риволи“. Би предпочела площад „Вандом“, но там не бе намерила нищо подходящо.
„Друго какво, Хана?“
… Естествено някой, който да надзирава целия този зараждащ се комплекс, човек, способен да бди за насочването или просто за събирането на билките и тревите, за закупуването на основните материали, нужни на Жулиет, за цялостната дейност; способен преди всички да хукне да проучва възможностите за установяване на нови места, да търси помещение в най-хубавите части на всеки превзет град; и достоен за такова доверие, разбира се, че да може да му се повери наблюдението на всички и всичко; някой, който да е посветен във всичките й тайни…
Не беше нужно да търси този някой — Мариан Каден бе завършил стажа си в Кьолн, знаеше френски (не особено добре, винаги щеше да го говори с такъв акцент, че да умреш от смях, сякаш го правеше нарочно, а това не беше в характера му) и банково дело; вече учеше английски, по-успешно. Мариан с невероятната си работоспособност, с почти фанатичната си преданост и благоговение към нея… ако му кажеше да се захване с китайски и физика, той щеше да го направи на мига.
— Ако имаш време да понаучиш малко испански, няма да ти е от вреда. На мен също. Направо ще се захванем, hablo, hablas, habla, hablamos, hablais, hablan44, много е лесно, помни се като песен. Muy pronto, amigo45: голяма част от клиентките ни идват от Южна Америка. Или ще дойдат, очаквам ги тази или идната година. А те са пълни с пари, също като руските принцеси… Добре че знаем руски. Ти Фугарил, не го знаеш, а? Виждаш ли, че не знаеш всичко!
Въпреки цялото доверие, което имаше в Мариан, не го направи директор. Не му определи никаква титла, не му даде кабинет. Той вече беше и винаги щеше да остане нейна сянка (дори когато забогатя благодарение на собствените си усилия), тя не искаше да му дава никаква длъжност, въпреки че му плащаше най-добре. По-добре, отколкото на себе си. Мъже и жени, които бяха работили за нея трийсет-четирийсет години, надали бяха виждали Мариан и три пъти, едва го знаеха по име, че дори и това не знаеха, докато той с изключителната си памет щеше да знае винаги всичко за тях, където и по света да работеха.
Цялата 1897 година премина в тези многобройни занимания. До отварянето на салона в Брюксел, четири месеца след парижкия, без на практика тя да докосва капитала си, който се увеличаваше непрестанно благодарение на лихвите и редовните постъпления на пари от Австралия. Защото печалбите от магазините на „Риволи“ и „Фобур Сент-Оноре“ изцяло бяха отново инвестирани и щяха и в бъдеще да служат за създаване на нови предприятия, единствено за това. Никакви заеми. Тя просто бе закръглила сумата, необходима за действие, черпейки от собствените си средства, които бяха достигнали четири хиляди лири годишно. От тях плащаше и на своите две главни помощнички, Жана и Жулиет. Това не й пречеше да продължи да плаща част от обучението на Лизи и месечните заплати на Мариан. При нужда се лишаваше, дори цял един месец не си купи нова рокля или картина, единствените й екстравагантности.