На 28 декември имаше една среща, която за нея бе просто комична: от дъното на огромния салон в хотела, където се беше свила в едно кресло с възглавници видя как Лотар Хътуил прекосява хола. Непроменен, елегантен и слаб, спокоен и привлекателен с посребрените си слепоочия. Една дребна млада жена, много жива със светли очи го придружаваше, увиснала на ръката му.
Изчака двойката да изчезне и повика шефа на рецепцията. Той й откри, че Хътуил е вдовец от поне две години, жена му загинала нелепо, удавяйки се по време на разходка из някакво езеро, май Леман. Нещастен случай. А господин Хътуил се е оженил повторно, да; много е богат.
Върна се в Лондон на 2 януари, Лизи се прибра от Шотландия на следващия ден…
… Присъства на сцената с изгонването на дебелата дама в лилаво…
… През следващите пет часа говори без да спре. Подновявайки навика си от Сидни, те си легнаха в едно легло, всред купчина от възглавници в черно и наситено червено и най-сетне заспаха. „По дяволите, Лизи, млъквай вече! Часът е един!“ — „Една дама не трябва да казва…“
На другата сутрин Хана стана малко по-късно от обикновено — в четири и половина. Зае се със сметките си и кореспонденцията. Към седем часа слезе да посрещне първите продавачки, чиято група се оглавяваше от Сесили Бартън, директорка за Англия, над нея в йерархията бяха само Жана Фугарил и, разбира се, Хана. Приблизително един час по-късно, сигурна, че всичко е наред, тя се опита да измъкне Лизи от голямото легло с балдахин и понеже не успя да й вземе чаршафа от черна коприна и възглавницата, за които се бе вкопчила, я напъха във ваната заедно с тях — това беше единственият начин да събуди австралийката в един толкова ранен за нея час.
Към десет часа двете отидоха по покупки. На улица „Бонд“ Хана купи на Лизи великолепна тънка златна гривна, инкрустирана с топази, която беше първият накит на девойката. Лизи изглеждаше много развълнувана.
Часът беше около един и половина, когато Хана се върна в козметичния салон (Лизи току-що бе заминала за Съсекс, съпроводена от един шофьор). Всички зали бяха пълни, чуваше се тих говор, ескадронът от девет козметички и единайсет продавачки беше на бойна нога…
И той беше там. Седнал на един фотьойл, за който Хенри Беатрис бе загубил десет дни да измисли стила и тапицерията му. Носеше костюм от дебела австралийска вълна, а на главата си — каскет на крадец на праскови. Всред цялата тази женска суетня, която го заобикаляше и където той приличаше на турист от „Бедекер“47, попаднал в харем, той се усмихваше с онази щастлива усмивка на безделник, която имат мъжете, когато знаят, че в крайна сметка ще им простят всички техни щуротии.
Хана едва не припадна. Погледът й се замъгли и тя имаше чувството, че ще умре от щастие.
— О, Мендел! Боже мой, Мендел!
21.
Мендел, нещастнико…
Много беше просто всъщност, каза той: щом стигнал до езерото Байкал, свърнал наляво.
Можел също така да мине през Иркутск, където имало гарнизон. Той обаче не бил Михаил Строгов. Повървял малко, може би два-три месеца, но не много повече. Най-много четири и това е… Спомняше си, че май минал през Монголия, сетне видял купища китайци, да не повярваш колко са много, да изскачат отвсякъде — веднага след като прекосил Китайската стена. После, като отминал един-два милиарда китайци, влязъл в Шанхай, трябва да е било преди десетина-дванайсет месеца, но преди това се посбил с няколко типа наричани „боксери“48, които искали да му препречат пътя. Без няколко китайски дами, които били толкова гостоприемни, колкото и всички останали, щял да си има неприятности.
В Шанхай се видял принуден да се качи на борда на един клипер, който превозвал чай и го докарал до Европа за рекордно кратко време…
— Изобщо не сте получили писмата ми от Австралия, нали?
Разбира се, че да. Още били у него. Носил ги е трийсет или трийсет и пет хиляди километра и между другото ги знаел наизуст. За трети път я хвана през кръста и я повдигна с една ръка:
— Само това липсваше, Хана, да забравят да ми дават кореспонденцията! Тогава на тръгване щях да поваля много повече от трима-четирима (между които и началника на каторгата, наистина)! И нямаше да се задоволя с едно ударче по главата.
48
Име, дадено от англичаните на членовете на тайна политическа и религиозна секта в Китай, отличаваща се в края на миналия век със своята ксенофобия. — Б.р.