В средата на април Ван Ейкем научи, че екстравагантната, но гениална руска козметоложка е направила пети, съвършено нов крем, какъвто на пазара няма, и два лосиона, но най-вече нещо, което като че ли е изключително. „Това може да бъде наречено «козметични маски» — обясни Вилфрид Мееюс. — Жена, която подържи това нещо на лицето си достатъчно дълго време, ще заличи десет или петнайсет години от възрастта си. Господин Ван Ейкем, тази ненормалница струва теглото си в злато. С това може да се направи световна революция, да се спечелят милиарди…“
Новината зарадва Ван Ейкем, защото в Лондон, където се намираше в момента, бе понесъл тежък удар — шотландските му съдружници го бяха изоставили. Бяха се захванали с предишните си инвестиции, както договорът им с него даваше право. Студено (но виждал ли е някой жив и весел шотландски бизнесмен?) те обясниха, че са намерили по-добро приложение на парите си — решили да се включат в друго много интересно и сигурно начинание, което вървяло добре и било перспективно. Новият им партньор бил австралиец от Мелбърн.
… A good fellow49, нищо че по произход бил французин. Казвал се Жан-Франсоа Фурнак.
Двете събития се случиха едновременно, Лизи. Естествено, неслучайно. Исках да изключа възможността след отказа на шотландците Ван Ейкем да се обърне към други партньори, върху които нямаше да мога да въздействам. Трябваше да продължи сам. Затова и тъкмо тогава му съобщиха за откритията на Татяна Попинска: Ван Ейкем видя в тях възможност за невероятен успех. Защо трябваше да го дели?
И тогава капанът щракна.
На неподражаемата си смесица от езици Татяна Попинска постави на Мееюс условията си: преди да каже формулата на откритията си, тя иска паспорт — немски, защото немският е единственият език, който тя говори горе-долу добре, като се изключи руският. Иска този паспорт да е като истински и с него да може окончателно да смени самоличността си (и да не й ги разправят на нея — като стара анархистка тя може да прецени качеството на фалшивите документи!); иска десет хиляди лири в определена банка в Лондон; иска също така билет за парахода до Ню Йорк, където ще отиде да посети бедната си майка, която не е виждала от седем години. После ще се върне в Европа и ще им направи всички козметични средства, които пожелаят.
Десетте хиляди лири (сумата дори им се стори скромна) и билетът за парахода изобщо не бяха проблем за холандците — въпреки че Ван Ейкем започваше да изчерпва финансовите си възможности. Оттеглянето на шотландците бе намалило наполовина средствата, с които можеше да разполага. В замяна на това паспортът доста ги притесни. Не ставаше дума да купят какъв да е документ в задната стаичка на някой вертеп. В крайна сметка фалшивият паспорт трябваше да служи на някой, който щеше да работи за тях години наред. Неудачно подбраната фалшива самоличност щеше да постави самите тях в деликатно положение.
Следователно направиха всичко каквото могат.
… И на 4 май един от Поровете на Мариан Каден съобщи: „Един немски паспорт на името на Аугуста Шлегел, родена на 16 февруари 1869 г. в Кьонигсберг, е издаден със съучастието на служител по гражданското състояние в този град на име Антон Гербер. Гербер е получил три хиляди марки. Парите са предадени от Вилфрид Мееюс. Приложен е списък на свидетелите, които биха могли да бъдат призовани в съда. Истинската Аугуста Шлегел е починала на 3 март 1876 г. от вариола. Има и смъртен акт, издаден преди пожара в службата по гражданското състояние. Пожар, умишлено подпален от Мееюс. Прилагам имената и адресите на свидетелите, извикани от мен да присъстват на умишления палеж“. (Пора, действал в Кьонигсберг, се наричаше Зигмунд. Беше четвъртият от братята на Каден — единственият, който имаше чувство за хумор.)
Фалшивият паспорт бе предаден на Татяна Попинска шест дни по-късно от Мееюс. В замяна на пълните формули на „откритията“, проверени от един химик, дошъл от Страсбург. Срещата се състоя във входа на една сграда на улица „Кло Фокиер“, в петнайсети район на Париж, който тогава беше свърталище на руски емигранти. Тя беше много кратка — бившата анархистка изглеждаше по-уплашена от всякога и жаргонът й беше почти неразбираем.
На 17 май, тоест една седмица по-късно, когато оставаха не повече от четири месеца до официалното откриване, една крайно нервна Жана Фугарил съобщи на Вилфрид Мееюс, че се отказва да стане бъдещата главна директорка на предприятието на Ван Ейкем: „Носят се слухове по адрес на Татяна Попинска и те ужасно ме тревожат…“ Слухове ли? Какви слухове? Тя отказа да каже нещо повече, възстанови сто от сто и петдесетте хиляди франка, получени тайно, закле се, че скоро ще върне и останалите, и направо побягна. Объркан, Мееюс едва свари да осведоми началника си. Защото същия ден адвокатът Поли Туейтс, дошъл специално до Хага, се яви при Ван Ейкем.