— Мисля, че още утре ще замина за Америка — каза студено Мендел. — Чаках достатъчно.
— Извинете ме, Мендел.
— Върви по дяволите.
— Ще се омъжа за него на 30 декември тази година. Тук, във Виена. На другия ден заедно ще танцуваме валс, в първия ден от Новата година и от новия век. После ще заминем на сватбено пътешествие. В Италия. Наела съм нужната къща, докато бях в Швейцария. Всичко е уредено.
— Моите най-добри пожелания — рече Мендел. А страшно му се искаше да заплаче, нещо, което дори сибирците не бяха успели да постигнат.
— Мендел, задължена съм ви повече, отколкото на който и да е мъж или жена, които съм познавала. Не заминавайте сърдит, моля ви…
Тя не мрънкаше, не се правеше на момиченце — говореше му спокойно, като мъж на мъж. Така че той най-сетне се реши да я погледне. Тя се бе изправила, съвсем мъничка зад бюрото, с очи, големи като на бухал. Това беше свръх силите му. Свръх силите му, заедно с тежестта на седемнайсет години общи спомени; дори да искаше, не можеше да изтрие от паметта си хилядите картини с нея: от първия път, когато я беше заварил сред огъня да танцува валса на смъртта, изниквайки от дима и пламъците, до редовните му посещения в нейния щетъл, където я виждаше как израства на ум и бой; как през годините крилете й укрепват; спомняше си как лично той я бе качил на бруска си и я бе отвел в града, без да престава да се тревожи за нея, как се възхищаваше на успехите й, но ги бе очаквал, защото винаги бе знаел, че е изключителна. Дори след това, когато беше рискувал живота си за нея и го бяха запокитили в ада, докато тя се намираше на другия край на земята, връзката им никога не беше прекъсвала, никога; без онези скапани прекрасни писма от Австралия той може би щеше да се остави да умре; и щом беше имала възможност, тя се беше борила да го измъкне от Сибир, беше направила какво ли не; когато го беше намерила, беше пожелала да му дари поне половината от богатството си и щеше да сметне за нормално и честно, ако той беше приел; кой мъж, бил той баща или брат, щеше да му бъде верен като Сополаната?
„В крайна сметка тя не е виновна, че я обичаш, Мендел, не е виновна, че от стотиците жени, които си имал, тя е единствената, която успя да разчупи самотата ти на скитник. Затова спри да се самооплакваш, недей ревнува и не се гневи, че тя е отгатнала и най-дребното от чувствата, които си изпитал към поляка. Тя е такава, ти няма да я промениш: ужасна с невероятната си проницателност и мания да властва и да управлява света…, но и чудесна в същото време. Най-доброто доказателство е, че ти я обожаваш и че не само ти я обожаваш. Естествено, притесняваш се като знаеш какво се готви да направи с Тадеуш, защото предчувстваш, че това между него и нея непременно ще завърши катастрофално… След като сега много точно знаеш какво мисли Тадеуш, след всичките часове, през които разговаряхте с него на пазара на цветята в Ница… Но може и да се лъжеш, не си безпогрешен. А тя сигурно си дава сметка какъв страхотен риск поема, като постъпва по този начин. Има право — не заминавай сърдит…“
Той се приближи до нея и я прегърна. Тя първа го целуна по устните, с разтворена уста, с цяла уста. Той отвърна на целувката. Отблъсна я и каза:
— Много е хубав, Хана. Наистина е много хубав, че и повече. Никога нямаше да мога да ти намеря подобен, дори да бях търсил сто години по света. Той е направо страхотно умен. Дори може би повече от теб, по свой си начин.
Тя затвори очи и тържествуващо се усмихна:
— Зная, Мендел. Аз не бих се влюбила в кого да е.
25.
Есен над Пратера
Не бях за този век, но изживях в него първите двайсет и пет години от живота си… На Лизи, която през юли 1899 г. дойде при нея във Виена, тя не каза нищо.
Само й съобщи, че Мендел е заминал за Америка, както и резултатите от издирванията на Каруцаря. Но не каза нищо или почти нищо за собствените си приготовления. По онова време не споменаваше и за случая Ван Ейкем, който окончателно приключи със заминаването — потвърдено от Поровете — на холандеца от Ротердам за далечна Холандска Индия. За всичко това, за своите трескави пресмятания и тревоги тя щеше да разкаже едва десетки години по-късно, когато и двете бяха вече много стари, а разликата във възрастта им отдавна бе изчезнала, през една от онези безбройни вечери, които щяха да прекарат заедно, насаме с десетилетията, наситени със спомени.
Тази Лизи, която слезе във Виена от Ориент експрес и идваше от Лондон за последното лято на деветнайсети век, беше невероятно весела. Тя бе удържала всичките си обещания към Хана. На седемнайсет години вече бе завършила образованието си. Направо блестящо. Засипана бе с дипломи, цял куфар. Научила бе из основи всичко, което едно момиче от доброто общество по онова време трябваше да знае: да бродира, седемдесетте и осем начина да се започне едно писмо, тънкостите на граматиката, латински и гръцки, малко смятане — това беше работа на мъжете, доста история (и коленопреклонното възхищение, което задължително трябваше да изпитва към такива ужасни главорези като Кромуел, Нелсън, Сесил Роудс и да свири на пиано, да съставя менюта в единомислие с готвачката, седемте начина да се покланя в зависимост от това дали е пред Нейно благосклонно величество или пред някой далечен братовчед на същата, малко поезия, но не много, деветте начина да се сервира чай, крайната недоверчивост, която трябва да се изпитва към чужденците (а чужденци или направо метеки50 са всички пришълци, които не са от Британската империя), достатъчно география, за да има точна представа за империята, където слънцето никога не залязва (за останалата част на света виж рубриката „чужденци“), малко френски, за да може да дава нареждания на детегледачките и сервитьорите в ресторантите, да язди, заради лова с кучета, и някои доста мъгляви сведения за съществуването на един друг вид, наречен мъже, различим по мустаците, за един от представителите, на който трябва да се примири да се венчае, за предпочитане възпитаник на Оксфорд, Кеймбридж или Сандхърст, и от когото ще трябва да изтърпи някои докосвания…
50
Чужденци, заселени в древна Атина, които не са имали граждански и политически права. — Б.пр.