— … От типа: „Разтвори си краката и мисли за Англия, това е просто един неприятен момент, който ще мине“. О, Хана, мислех, че ще полудея, животът ми най-сетне започва! И то във Виена! Задушавам се от щастие, ей, не си ми казала, че си купила автомобил, каква марка е?
— Не променяй темата, ако обичаш. И ми отговори на въпроса.
— Не.
— Какво не?
— Нищо, дори и сянка от такъв, удържах на думата: никакъв любовник. Само позволих на трима или четирима да ме целунат.
— Зависи къде — отвърна Хана подозрително.
— Хана, би трябвало да се засрамиш, ти, която си имала седемдесет и двама любовници. Та те едва докоснаха устните ми. Внимателно следях ръцете им, както ми беше препоръчала. Но не беше нужно, те сякаш им бяха отрязани. Само едно лейтенантче едва не падна в корсажа ми, толкова се беше захласнал по него. Очите му бяха като кухненски ножове. Когато обаче го попитах знае ли позата на мисионера от Юнан51, едва не се просна на една носилка.
— Милостиви боже! — възкликна Хана.
— О, Хана, Хана! Та нали все пак ти ме научи на всичките тези неща.
— Проклета чума, изобщо не съм ти говорила за никакъв мисионер. А и за никаква поза.
— Сигурна ли си? Значи съм сънувала. Можеш ли да караш тази машина? Гледай ти, прекрасно е. Ще ме научиш ли? Какво куфарите ми? Имам само деветнайсет. И сандъците, естествено. Оставих всичките си зимни дрехи в Лондон. Поли ме отведе на гарата и каза, че това било достатъчно като гардероб. Между другото знаеш ли, че Поли се готви да се жени?
— Да.
— Време беше. Почти на четирийсет е. Когато един мъж остарее, може ли да направи деца на една жена? А, докато не съм забравила, получих пощенска картичка от Мендел Визокер, от Ню Йорк. Като телеграма е. Казва, че съжалява, дето не е могъл да ме види отново и че обича щраусите. Мило, нали? Добавил е и едно странно изречение: „Бдете над нея“. Очевидно „нея“, това си ти. Какво става? Защо Мендел ме моли да…
Тя най-сетне млъкна, водопадът престана да се лее. Огледа Хана, която точно в този момент спря даймлера пред сградата на канцлерството на Бохемия. Двете се познаваха прекалено добре…
— Господи, Хана, намерила си го, така ли?
Изчакаха да разтоварят всички куфари и сандъци, докарани с два файтона, повериха ги на двойката прислужници, които отидоха да ги разопаковат, и най-сетне влязоха в апартамента. Едва тогава се хвърлиха в прегръдките си, плачейки и двете, а Лизи каза:
— О, Хана, толкова се радвам за теб, толкова се радвам.
„И най-сетне ще го видя.“
За да привлече и задържи Тадеуш във Виена, отначало тя измисли най-невероятни планове. С нейното богато въображение, което с помощта на Лизи съвсем се развихри. Мислила бе за всичко. От най-обикновеното отвличане до екстравагантната машинация, при която някой виенски издател, на когото щедро ще е платила за това, да изпадне във възторжена възхита от стихотворенията на Тадеуш. И безспирно да твърди, че няма такъв прекрасен писател сред сътрудниците си. Той ще му предостави свободно време да пише книги, пиеси или стихове и дори ще го окуражава с неспирни субсидии, като истински меценат.