Подобно на Визокер, и Хана също бе прочела безброй пъти стиховете от книжката, издадена в Мюнхен. А този прочит я бе объркал повече и от Мендел. Най-напред заради откритието какви странни неща имаше в главата на Тадеуш. Които дори тя не бе успяла да долови. Беше като да се разхождаш из градина, сънувана и преброждана хиляди пъти, където познаваш и най-малкото камъче, и изведнъж да откриеш непознати цветя, които всъщност винаги са си били там. Измежду френските поети Хана бе чела Бодлер, Верлен и Рембо; чрез Андре Лабади се бе срещнала със Стефан Маларме в залеза на неговия живот; обичаше Хайне и Ведекинд, Дън и Йейтс; беше много по-посветена познавачка от Каруцаря. Четейки Тадеуш, тя бе поразена от неговия усет, дълбочина, от заряда на това, което изразяваше и всъщност разбра докъде се простираха нейните собствени възможности в сравнение с него. Друго нещо я бе развълнувало: тази чувственост, която струеше отвсякъде, чието съществуване тя дори за миг не бе усетила по време на срещите в стаята в квартал Прага. „Страшно се е променил или аз не съм съумяла да го видя такъв, какъвто е. Той е истински писател, способен да създаде свой свят, докато аз съм само читателка. Умът в тези случаи почти няма значение. Най-многото да разбереш, че нищо не разбираш. Той е творец, а не ти, ти само знаеш да печелиш пари.“
Обмислянето на всяка една от стратегиите й за действие бе съпроводено с весели и мъчителни изживявания. Весели, защото ги обсъждаше с Лизи и това често бе довеждало до страхотни изблици на смях, когато заедно измисляха най-невероятни начини — как калабрийски бандити отвличат Тадеуш, а Хана го освобождава, препускайки с флаг в черно и наситено червено, начело на ескадрон от наемници, събрани измежду френските зуави52. Или пък как турски еничари превземат с абордаж казиното в Монте Карло и съседния хотел „Париж“ и отвеждат Тадеуш в харем, където се оказва единствения обитател, под зорките очи на Мендел, облечен в шалвари и с ятаган…
Истеричен смях.
… Но винаги идваше момент, в който другата Хана, ледено прозорлива, слагаше край на игрите. Тя не подценяваше опасността, която Мендел наистина бе съзрял. „Това не е игра, Хана, с Тадеуш вече сте минали тази възраст. Не е и сделка, която сключваш. Опитай се поне един път да бъдеш обикновена, спонтанна. Дори да е единственият в твоя живот. Няма да ви е лесно да живеете с Тадеуш, на него може би ще му е по-трудно, отколкото на теб. Ще трябва страхотно да се владееш и много да го молиш да те понася. Не разваляй нещата от самото начало…“
Реши да пише. През последните дни на юли започваше писмото си около шейсет пъти.
Най-сетне го изпрати, след като бе протакала до последната минута.
Накрая Лизи, мълчалива и сериозна, напъха плика в кутията.
Тя пишеше:
Никога не съм преставала да мисля за теб. Иска ми се и ми е нужно да те видя. Бих предпочела да не ми отговаряш, ако срещата между нас ще е само за да говорим за миналото.
Подписа се просто „Хана“ и му съобщи трите си адреса — във Виена, Париж и Лондон.
Почти се изтерза, налагайки си да е кратка, да се представи в известен смисъл обезоръжена (освен може би трите адреса, които показваха, че е богата). Но тя удържа на решението си да бъде скромна. Да остави на Тадеуш правото свободно да избере.
Единствено престъпи условието, когато помоли Мариан тайно да пусне някого след Тадеуш, във вила Босолей или където другаде отиде. Причината: искаше да е сигурна, че наистина ще получи писмото й. Не можела и да допусне, че би могла да чака със свито сърце отговора на писмо, което изобщо не е стигнало до получателя.
Претекст като всеки друг. Само че когато Мариан й съобщи, че писмото е пристигнало цяло-целеничко и е получено лично, тя заяви, че сама ще плати на шпионина — частен детектив, дошъл специално от Англия. Всъщност тя нареди на човека да продължи наблюдението до нова заповед.
Тайно от Мариан и дори от Лизи.
Срамуваше се от себе си наистина, но това беше по-силно от нея: „Непоправима си, Хана. Има дни, в които те мразя“.
Пътуване до Париж през август и началото на септември. Завари там Клейтън Пайк начело на австралийската си глутница. Беше направо анексирал „Риц“. Макар смехът му да звучеше все така гръмовно, изглеждаше остарял. И както често се случва при дебелите, едри мъже, с наближаването на смъртта той се бе стопил, сега кожата му беше прекалено широка за него… Но все още не се бе състарил дотолкова, че да се остави подвластен на тези едва четирийсет килограма розова и парфюмирана плът: „Каква е тази магария — при това си меря думите…“ — „Не ги мерете: още не е дошъл денят, когато ще ме уплашите, гигантско кенгуру такова!“ — „… тази тъпотия, която вашите адвокати са наприказвали на моите и според която…“ — „Да ме прелъстите междувременно, това да. Опасявам се от вас, Пайк, и от хубавите ви сини очи. Винаги съм обичала истинските мъже“ — „Да му се не види, не мога ли да се доизкажа? Не желая тия скапани пет процента от вашите сделки. Облогът си е облог“ — „Истински злорадствам, Пайк — ще получите парите, щете или не щете. Неумолимо, както би казал Поли“ — „Хана?“ — „Пайк, вие сте ми съдружник. Слава богу, все така седите на другия край на света и мога свободно да ви премятам…“ — „Хана!“ — „Да, скъпи мой Пайк?“ — „Ще пукна, Хана. Времето ми изтече“. Мълчание. Тя се доближи до него и го целуна: „Не говорете глупости, Пионер Пайк не може да умре“. — „Хана, ако ви бях срещнал в младостта си, един бог знае какво щях да сторя…“ — „Нямаше да ви се наложи да ме изнасилвате, във всеки случай — щях да скоча трупешката в панталона ви, какъвто сте си бил прелъстител още тогава.“ Той се усмихна и я помилва по бузата. Тя наистина изпитваше към него много нежност и приятелско чувство; той притежаваше всичко, което според нейното сърце един мъж трябваше да има: сила и приключенски дух и необходимата крехкост, та да можеше да го утешава, докато в същото време той те закриля. Беше от расата на великите пионери, дано този вид никога да не изчезне. Защото тогава тя, Хана, ще се почувства много самотна и това е два пъти по-страшно, защото е жена. Сигурно ще я поставят в някоя зоологическа градина.