Хана се сдоби с осем платна, за по двайсет франка всяко, от една странна птица, за когото Гоген я бе уверявал, че е… своеобразен талант. Мъжът беше малко под шейсетте, имаше засукани мустаци, щръкнали вежди и горда брадичка, на главата нахлупена шапчица и съвършено самодоволен вид. В първия момент Хана реши, че е глупак, малко по-късно заключи, че е пълен идиот; след съвещание с Лизи постановиха, че е по-скоро комичен и затрогващ безумник, страхотен самохвалко. Беше бивш служител на митницата Ванв на име Анри Русо. Разказваше им за експедициите си в Мексико (където изобщо не бе стъпвал, дори самият Гоген бе убеден в това) и с помощта на пантограф53 прерисуваше лъвовете от една брошурка на магазините „Лафайет“. Творбите му обаче много се харесваха на Лизи: „Когато родя дванайсетте си деца от Мариан, ще има с какво да им украся стаите. Защо го наричат Митничаря“.
Лизи няколко пъти се бе виждала с Мариан. Както самата заяви, беше очарована, че той си има любовница: „Нека сега си полудува, защото после ще го държа под око“. Тя сякаш наистина възнамеряваше да се омъжи за варшавянина (който все още не беше в течение на проекта и изобщо не предусещаше брачния меч, надвиснал над главата му). Хана бе изненадана от търпеливото упорство на младата Маккена. Имаше и друг повод за изненада: поведението на самия Мариан. Противно на опасенията, които бе хранила, Мариан не се бе привързал кой знае колко към Гризелда; връзката му с нея напълно го бе освободила от задръжките и след три или четири седмици той сам си намери нови приятелки. На които посвещаваше точно необходимото време, точно толкова, колкото му отнемаше да се нахрани или подстриже между две срещи със собственици или домоуправители на сгради, с някой тапицер или банкер, стига да не беше заминал на проверка. Създавайки групата на Поровете, той естествено бе подбрал предимно жени и причините бяха ясни: в козметичния салон един мъж нямаше да остане съвсем незабелязан…
Трета изненада за Хана от страна на Мариан — сред петте млади жени, които бе избрал да бъдат Порове, беше и Гризелда Вагнер, дотогава модел на Климт!
— Самата ти я беше наела като секретарка, Хана. Значи си видяла у нея и качества, а не само красотата й. Помислих и открих — Гризи страшно обича да се конти и да се държи непоносимо с низшия персонал в магазините и салоните. Не беше лошо, но имаше нещо още по-хубаво — вродена склонност към шпиониране и вкус към превъплъщаването…
„Дали пък случайно не ме взима на подбив?“, помисли Хана, готова да прихне, но съзря по лицето на варшавянина единствено крайно спокойствие.
— … и вродена любов към пътуванията — продължи Мариан най-невъзмутимо. — Има доста добра памет и е достатъчно честна, когато я наблюдаваш. А аз естествено ще я наблюдавам. Трябваше да се научи само да внимава с цифрите. Научи се. Вече е почти един от най-добрите Порове. Все още ли искаш да замина за Америка?
— Да.
— Тогава на трийсети септември се качвам на „Маджестик“ на „Уайт Стар“. Ще бъда в Ню Йорк една седмица по-късно. Събрах някои сведения. Според господин Туейтс и други хора, с които се консултирах, там имат едно Пето авеню, което е много елегантно. Мисля, че може би трябва там да отворим твоя козметичен салон. Ще видя.
— Добре.
Сега вече тя беше сигурна, че преди малко, говорейки й за Гризелда, той леко се бе пошегувал с нея. Не му се сърдеше. Напротив — досещайки се за хитростта й, която тя бе използвала, за да му отвори очите, той напълно бе оправдал очакванията й. „Невероятен късмет имаше, Хана, че го срещна…“
Той попита безпристрастно:
— Искаш ли да се върна за сватбата ти?
Издържа погледа й.
— Ти ще имаш доста работа — отговори тя. — Пък и това ще бъде една доста особена церемония.
… На която може би нямаше да присъства младоженецът.
Защото дните минаваха, без да донесат нищо в един или друг смисъл. Не само че Тадеуш не даваше никакъв знак за живот — „може да е хвърлил писмото ти, без да го прочете“, — но и в един свой доклад от 6 септември частният детектив сигнализира, че не след дълго Джон Д. Маркам ще отпътува за своята Вирджиния. Заминаването му щеше да е скоро, след няколко седмици. А всичко сочеше, че ще отведе със себе си и своя секретар. Колкото и изключително здрави да бяха нервите на Хана, колкото и да беше силна вярата й в собствените изчисления и изводи, тя преживя този период в нарастващо безпокойство, което дори трескавата дейност, в която се потопи, не успя да усмири. Задържа се в Париж повече от предвиденото, въпреки инстинкта, който й подсказваше, че трябва да бъде във Виена. Жулиет Ман работеше начело на екип от шест души, четири от които бяха жени. Една от дейностите им беше разработката на пръчици с оцветител за устни, в чието бъдеще Хана безкрайно вярваше.