На групата студенти, чийто състав се променяше в началото на всяка учебна година, тя възложи проучване за парфюмите. Пазарът беше доста задръстен, вече съществуваха повече от петстотин вида благоухания и над една трета от тях бяха създадени от къщата „Герлен“ (съществуват също „Любен“, „Хубиган“, „Дорен“ и много други като „Молинар“, „Роже“ и „Гале“). Но предизвикателството, отправено към химиците бе преобърнало всичко. Според Хана на път беше да се роди нова, по-модерна парфюмерия. В която синтетичните продукти, получени в лабораторни условия, щяха да заместят естествените аромати, да снижат себестойността и най-вече да позволят създаването на уникални парфюми. Очевидно бъдещето беше там. От лабораторията на Политехниката Хана нае още две химички, бивши колежки на Жулиет и им повери една нова лаборатория, на два етажа, близо до работилницата за гоблени. Възложи им задачата да създадат „Хана“, който тя съвсем скромно желаеше да бъде най-скъпият и най-луксозният парфюм в света (той щеше да се появи едва през 1905, в същата година като „Ориган“ на „Коти“). Както и да създадат по-евтини козметични продукти, пълна и по-достъпна гама. Последните ги искаше възможно най-бързо. Не понасяше мисълта, че в магазините й би се продавало нещо, което не е произведено от нея. Названията? Състави цял списък с помощта на атласа и спомените си — имена на острови в южната част на Тихия океан… имаше чудесни.
Посвети десетки часове да души смеси и да дискутира за кумарин, пиперонал, ванилин, изкуствен мускус и алдехид, учудвайки собствените си специалисти с познанията си.
… Дейност почти френетична и все пак разсеяна. Всеки отминал ден, дори всеки час бяха изтезание. До такава степен, че Лизи предпочиташе да мълчи или по-точно с нежно внимание да избягва всеки намек за онова, което би могло да се случи през декември, а това още повече потискаше Хана. Тя вече почти не спеше. Преследваше я една мисъл, която тя се мъчеше да пропъди: да се качи във влака по линията Париж — Лион — Средиземноморието и да отиде право на юг, да се втурне към портокаловите дървета и палмите на Лазурния бряг. Да застане пред Него и да му каже нещо импровизирано или пък внимателно подготвено. И да разбере най-сетне какво мисли Той. „Трябваше да обсипя Мендел с въпроси, да му се моля, ако е нужно, усетих аз, че крие нещо от мен. Те са разговаряли часове, може би дни наред с Тадеуш; сигурно са говорили и за мен, мъжете винаги се разбират помежду си… О, Господи, Хана, страшно си глупава да обичаш така, особено след като са минали седем години!“
За да запълни безсънните си нощи, тя се опитваше да чете. Нито Лакло, а още по-малко Мелвил, „Потър“ и „Моби Дик“ тя обожаваше, успяваха да я измъкнат от отчаянието й. Дори по-лошо, с жест, който тя прие за случайност, но който несъмнено участваше в дейността на нейното подсъзнание, тя отвори Оскар Уайлд (когото само бе забелязала в компанията на Хенри-Беатрис декоратора, на когото беше интимен приятел). Препрочете „Балада за Редингската тъмницата“, издадена предишната година, и без особена причина се разплака, защото думите и идеите й се струват пророчески: Yet each man kills the thing he loves, By each let this be heard, Some do it with a bitter look, Some with a flattering word. The coward does it with a kiss, The brave man with a sword…54
Плачеше, както никога досега не бе плакала и нямаше да плаче, с едри детски сълзи и силни хлипания. Независимо от машинката в главата й, която се хилеше и й се подиграваше. „Защо не съм истински красива и съвършено глупава? Нямаше да съм толкова нещастна…“
Отиде за няколко дни до Лондон, макар да знаеше (инак непременно щяха да я уведомят), че там не я чака никакъв отговор, но все пак се надяваше. Сесили Бартън потвърди онова, което и без това й беше известно: работата никога не бе вървяла по-добре. Неумолимият успех, обявен от Поли, вървеше напред и дори усилваше темпото си, а очакваните нови парфюми със сигурност щяха да увеличат печалбите. Имаше чувството, че съществува някаква неизбежна, взаимна обвързаност между съмненията и може би провалите в личния й живот и професионалните й успехи.
В Лондон Поли се ожени за Естел Някоя си, страшно аристократична и богата — притежаваше купища южноафриканско злато (като че ли имаше бури в тази затънтена страна в края на Африка). Естел не беше зашеметяваща красавица, ала за сметка на това беше умна и с чувство за хумор:
54
„Но чуйте: всеки е убивал любимата жена —/Един с отровно нежен поглед,/друг с думичка една,/страхливецът с целувка кротка,/а смелият — с кама.“ (Превел от англ. Асен Тодоров). — Б.пр.