Ако Лизи не беше до нея, щеше да направи някоя щуротия.
Извади от чантата си два-три кожени тефтера в черно и наситено червено с позлатени инициали и машинално засъбира колонките с цифри. Изведнъж усети някаква грамадна сянка над себе си. Мислеше, че е Шарлот О’Мали, която изпитваше ужас от колелото.
… Някой дръпна завеските и една огромна ръка затвори тефтерите й.
Тогава тя се разтрепери, гледайки пред себе си с очи, разтворени до невъзможност, и не намираше сили да обърне глава. С изключителна и трогваща нежност той я откъсна от молива й, от тефтерите, от черния й стол. Накара я да се изправи и взе лицето й в дланите си, наведе се, целуна я по клепачите, принуди я да затвори очи.
— Не казвай нищо.
— Няма нищо повече за казване.
— Замълчи, Хана.
А тя си мислеше уплашено: „Ако отворя очи, той може да изчезне“.
Ала той наистина беше там.
26.
Да приемем за поколенията…
Лизи се бе върнала от разходката до колелото. Следвана от Шарлот и всичките си обожатели, чийто брой още се бе увеличил, тя сякаш предвождаше колона. Замръзна на място при гледката в беседката и макар никога да не бе виждала Тадеуш, бе разбрала всичко на мига. Хана ги представи един на друг, но този път тя, Лизи Маккена, чието каканижене бе трудно да се прекъсне, стоеше като онемяла. Избърбори нещо, почти изпищя, че под надзора на О’Мали отивала да пие шоколад със своите офицери в кафенето срещу Операта.
Те останаха сами.
— Бих искала малко да се поразходя — каза Хана.
Все още не беше дошла на себе си от шока, почти беше зашеметена. Зашеметена беше дори и малката машинка в главата й, над която тя повече или по-малко бе изгубила контрол. Едва погледна Тадеуш, без да го вижда. „Какво ми става?“ Дори не знаеше защо пожела да походи. Каза го, без да съзнава, че произнася думите, паниката не я напускаше, но най-лошото беше, че тя не й оказваше никаква съпротива. Оставила се беше напълно във властта на зашеметяващото вцепенение. Едва усещаше съвсем лекия допир на пръстите на Тадеуш върху левия й лакът.
Вървяха из Пратера, минаха край кукления театър на Вурстел. В момента тя не забелязваше нищо, със същия успех можеше да се намира и на Луната. Много по-късно в паметта й щеше да се върне с фотографска точност споменът за този ден — групите деца, съпровождани от гувернантки, които пък разговаряха с войници, младите хора със сламени шапки, черногорските продавачи на лимони, точиларите от Сърбия, словашките амбулантни търговци, наконтената тълпа на императорска Виена и нейната амалгама от националности, една цяла вселена, която като че ли беше в апогея си, но на която всъщност й оставаха само четиринайсет години живот и тя се движеше с бясна скорост към онзи прокобен ден, когато един стар и надут император ще подпише ултиматума, подпалил Световната война, цинично поздравен за глупашката си постъпка от единствения прозорлив сред поданиците си виенчанин55, който ще му каже: „Желая на Ваше Величество приятен свършек на света…“.
Слава богу, тази есенна неделя беше слънчева и мека, носеха се почти пролетни ухания. Те вървяха, без да са разменили нито дума от минутата, откакто бяха заедно. Най-сетне той заговори, не за нея или за тяхното минало, нито за всичко онова, което са могли да направят през тези почти осем години, през които не са се виждали, а за неговите планове. В момента той пишел пиеса. Почти я е завършил. Смяташе, че ще приключи до две-три седмици. Разказа й сюжета. Така й предлагаше неутрален терен, където не рискуваха особено, ако стъпеха на него. Познава ли един швед на име Стриндберг, който пише и пиеси, почти гениално?
— Срещнах го в Париж у Гоген — каза тя.
Не го направи нарочно, но това е нещо като покана — можеше да я разпитва какъв живот води, който й позволява да познава един писател и един художник, и двамата прочути. Но той съвсем спокойно заговори за „Госпожица Юлия“. Не само че я е гледал три пъти, но си е купил и книжката и знае текста почти наизуст от препрочитане. От Стриндберг мина на други автори. Тя спомена Мелвил. И той като нея имаше същото мнение за „Моби Дик“, дори още по-добро. Но тя би трябвало да прочете Хенри Джеймс, а също и Марк Твен, който е от друга категория. Каза й, че лично познава автора на „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, чието истинско име е Сам Клемънс и който има най-доброто чувство за хумор в света. Една шега на Твен му допадала особено:
55
Журналистът Карл Краус, „най-злият човек във Виена“, директор на вестник „Факел“. — Б. а.