Тя направи крачка напред, после втора, а после и други, които я отведоха до него. Допря буза до огромната му гръд и след едно последно колебание Мендел Визокер я обгърна с ръце. Въпреки целия си гняв — „този мръсен поляк я накара да чака седем години“ — въпреки ревнивото бодване, което усети, той беше обладан от зашеметяваща нежност.
Да, точно така.
Тя разказа, че Тадеуш се появил в средата на юли (използваше християнския календар), един седемнайсетгодишен Тадеуш „по-висок от вас“, във всеки случай много красив, по-красив и от най-хубавите й спомени. И все така нежен, деликатен, весел. Толкова внимателен и интелигентен… В първите минути тя едва се осмелила да проговори, но той естествено разбрал срамежливостта й и за да я успокои, заразказвал за себе си („Кучият му син! — мислеше си Мендел. — Нима е способен да говори за нещо друго, освен за себе си“), за умението си, където очевидно бил ненадминат.
— Тадеуш е с две години по-напред от другите и тази година ще постъпи в университета.
… Ще стане адвокат, най-големият адвокат във Варшава, в Полша, в Европа…
— Поне — каза Мендел.
Хана се отдръпна от него, закрачи по полянката. Каза, че първата й среща с Тадеуш била прекрасно непринудена и че „не, Мендел Визокер, не говорихме за миналото, защо да се връщаме към този негов момент на слабост“, че след това пак се срещали. Май се бяха виждали общо осем или десет пъти през това лято, което вече отминаваше.
— А сега къде е? — попита Мендел.
Във Варшава, където се върнал две седмици по-рано; някой толкова умен, толкова raffiné21 (тя употреби тъкмо френската дума насред идиша) като Тадеуш не може да остане дълго в едно село, в такава загубена дупка, където нямало с кого да си говори…
— Очевидно — забеляза Мендел с необуздана злоба. — Какво ще прави такъв гений сред селяните? Питам се как още не е отишъл в Прага, във Виена или още по-добре в Париж. Там вероятно са в тръпно очакване да огрее света…
Съмняваше се, че иронията му ще даде някакъв резултат. Не даде никакъв. С изключение на краткия поглед, който Хана му хвърли, един доста отнесен поглед. Но това беше по-силно от него. Отново изпадна в ярост, не можеше да приеме силата на чувството, което Хана изпитваше към Тадеуш, та седем години да го чака и да намира прекрасно, че този малък полски мръсник, заради когото убиха брат й и замалко да убият и нея самата, приема да забрави миналото, среща се с нея отново и й разказва за себе си. От всички, които щяха да обичат или мразят Хана (чувствата рядко са по средата), Мендел Визокер несъмнено беше първият, който съзря интелигентността и необикновения й характер; в неговата реакция имаше не само ревност, въпреки че ревността му бе истинска; той знаеше, че заради „малкия мръсник“ тя рискуваше да провали един живот, който можеше да бъде изключителен.
… Хана крачеше, напред-назад, продължаваше да говори с многословието на тези, които дълго са мълчали. Каза, че Тадеуш, нищо, че е по-голям от нея с три години и въпреки образоваността си, е чел по-малко книги от нея; или поне не същите. Тя му била дала между другото „Клетниците“ и Тен, и Ренан, и Барбе, и Банвил, защото той много добре четял на френски; както и на руски и немски; тя се възхищава, че той знае четири езика (самата тя владееше вече шест!). Мендел я прекъсна и попита:
— Казала ли си за него на друг, освен на мен?
Тя поклати отрицателно глава.
— Дори и на майка ти?
Усмивка разтегна леко тънките устни. Очевидно идеята да се довери на Шифра за каквото и да било никога не й бе идвала на ум и това много я забавляваше.
Сивата й рокля започваше да съхне. И изведнъж тя отново заприлича повече на момиченце, или поне на девойче — малките, високи и кръгли като ябълки гърди са си там и опъват плата, все там са и онези дяволски извивки на мястото на бедрата. Подобно физическо развитие не учудваше Мендел: във всички села, през които бе минавал по време на пътуванията си, той бе виждал младоженки не много по-големи от Хана, понякога дори и по-малки. И тъкмо затова…
Най-после събра смелост да зададе въпроса, който му се въртеше в главата от самото начало:
— Той… докосна ли те?
Мълчание.
— Не — отвърна тя. — Не истински.
— Какво означава това не истински?
Дълго не свали поглед от нея и видя как в очите й проблесна гняв, а после ирония. Тя сведе глава. През четирийсет и няколкото години, в които щеше да я познава, това беше единственият път, в който я виждаше смутена.