Но по-силно от всичко, от цялото това задоволство, бе фантастичната радост от победата: тя бе получила своя Тадеуш. Какво значение имаше всичко останало?
„… Парите също ще създават проблеми. Тадеуш надали има много. Колко ли получава един секретар в посолство? Много по-малко от теб във всеки случай. А с времето разликата ще се увеличава. Защото ти непременно ще натрупаш състояние. След това успешно начало… Освен ако не започне да печели стотици хиляди като писател. Би било страшно желателно. Чудя се, може ли един писател да забогатее? Някои да — дядо Юго не е бил на улицата, доколкото знам. Има и други примери. Без да се смята, че може да стане много известен. Това компенсира. Идеалното би било да не се говори, че той е мъжът на Хана, а обратното: «Коя Хана? А, жената на писателя!». Това би оправило всичко. Макар че… Когато влезеш в някои от салоните ти и разговорите замрат, ти цялата тържествуваш, нали?“
След първите четири дни те все пак започнаха да излизат по малко. Тя нареди шофьорът да докара даймлера от Виена. Загърната в кожите си от бели зибелини, седна, без да се замисли зад волана, на мястото на шофьора. Срещна погледа на Тадеуш.
— Както желаеш — каза той спокойно.
Тя смени мястото си и му остави управлението. За да признае много бързо и съвсем честно, че той е много по-добър водач от нея. Което обаче малко я подразни:
— Просто защото нямам опит. Колко съм карала. Четири-пет обиколки из Пратера, това е!
— Ясно.
— Не казвай „ясно“ с интонация, която означава, че не вярваш и една дума! Бих могла да карам много добре, ако исках!
— Ясно.
И се смееше, чудовището му!
При това първо излизане минаха в Италия и отидоха до Стреа, обикаляйки езерото Маджоре. Не издържаха докато се върнат в Моркот. Наеха в първата срещната странноприемница стая за деня и останаха в нея само колкото бе необходимо (тя беше ледена и влажна), след което гордо напуснаха под осъдителните погледи на италианците.
„… Наистина всичко би се уредило, ако стане известен писател. Или почти всичко, защото остава твоят характер, Хана. Наистина ли беше нужно да го предизвикваш? Още малко да му предложиш автомобилно състезание помежду ви. Непоправима си. Ако поне помълчаваш от време на време! Освен това не е само голямата ти… уста. Вземи любенето например. Всеки друг мъж, освен Тадеуш, като те види в леглото ще си помисли, че петнайсет години си била хетера. Сигурно в света има не повече от петдесет Почтени-и-Омъжени жени, които правят на мъжете това, което ти правиш на Тадеуш, всичките тези милувки… Дори би било учудващо, ако са петдесет. А може и да си единствена. Но как да го разбереш? Би ли могла да попиташ Естел Туейтс или някоя друга почтена дама с тон, с който се съобщават рецепти за пудинг: «Извинете, скъпа госпожо, едно малко сведение: поемате ли понякога малкия Поли в устата си». Тя би се гътнала мъртва… Още повече че с техните зъби, ако бях на мястото на съпрузите им, щях да се поуплаша… Добре, но не е толкова смешно, Хана, не се прави на палячо. Наистина не е приятно онова, което той ти каза, че животът с теб може да бъде като самоубийство. Ужасно е, че го мисли, но още по-ужасно е, че може би не греши. Защото не може да се направи нищо: машинката в главата ти не спира да чатка. За всеки проблем винаги има много решения, това е твоето кредо. Само че той те предупреди: «не ми се меси в работата на писател, Хана, при никакви обстоятелства». Сигурно е прочел в очите ти, че вече си започнала да измисляш какви ли не планове, та стиховете, книгите и пиесите му да имат успех. Не се меси, Хана. Опитай се да не направляваш живота му. Но най-вече се опитай да не му го провалиш.“
През третата седмица на януари прекараха шест дни във Флоренция.
Той й разказа за етруските, за Савонарола и Макиавели, за Медичите, за цялата Флоренция от петнайсети век. Обиколиха заедно, ръка за ръка или той я прегръщаше през кръста (единствено когато бяха сами), всички забележителности на града, който той боготвори, от млечните утрини в парка Боболи до вечерите по бреговете на Арно и почти божественото сияние, къпещо хълмовете Сант’Анзано и Фиезоле. Тадеуш им бе намерил нещо по-хубаво от хотел, голяма стая с изглед към Понте Векио, в която бе живял онзи луд Челини. Той започна да нахвърля сюжета и героите на историческия роман, който искаше да напише — и щеше да напише — за кондотиерите56 и по-специално за предводителя на Черните разбойници, на които дори самото име го омайваше…