— Мендел! — извика Хана, слезе и хукна към кочияша, когото Тадеуш най-сетне позна. На свой ред и той слезе от колата и с поглед даде знак на Зеке Сингър, че вече може да тръгва. Застанал с гръб към Хана и Мендел, той гледаше Ню Йорк, целият в светлина.
Мендел вдигна Хана на ръце и я въртя, докато й се зави свят и тя помоли за милост.
— Все така ли си богата, малката?
— Още повече. И няма да се оправя.
— Твоят Тадеуш хубаво ли те люби?
— Тъкмо щяхме… Да, Мендел, по-хубаво е и от мечтание.
— А децата?
— Мисля, че ще е разумно да очакваме първото на 21 юни 1903-а. Момче, за да сме точни. А ако второто се роди (пак момче, страхувам се) на 18 септември 1906-а, не бих се учудила. После ще видим за момиче…
Четирите коня бяха заковани неподвижни. Само някой порив на вятъра от време на време развяваше гривите им.
— Това е добре — каза Мендел. — Вече нямаш нужда от мен.
Погледът му се насочи към фигурата на Тадеуш, облакътен на няколко метра от тях.
— Винаги ще имам нужда от вас, Мендел…
— Мълчи. Ще се задуша и ти го знаеш. Да не говорим повече за това. И престани да ме гледаш така с тези бухалски очи. Мътните да го вземат, във всичко успя. А онова, което все още не си направила, поради небрежност предполагам, и с него ще успееш. Тогава…
Той потопи очите си в очите на Хана.
Вярно е, че той винаги бе умеел да чете в женските очи.
А в тези на Хана по-добре, отколкото във всички други. Та чий поглед, ако не нейният, го бе преследвал десетки хиляди километри из Европа, Азия, в Австралия, а сега и в Америка? Чий образ го бе крепял през двайсетте години скитнически живот, в най-силните му мъжки години, ако не образът на странното и необикновено момиченце от най-затънтената част на Полша, изникнало сред житата на безкрайната равнина? „Мендел, ти си непоправим. Живял си само заради нея… Но какъвто си луд, ако трябваше да започнеш отначало, би повторил всичко, макар да знаеш, че тази любов е безнадеждна и безгранична…“
Сега Тадеуш се бе обърнал към тях. Златистите му коси блестяха. Хармоничното му лице сякаш ги питаше.
Сърцето на Мендел подскочи в гърдите му. „Сега ли, мислеше си той, в най-абсурдния момент ли ще й направиш това признание? Не трябваше да й даваш всичките тези романи… Боже, мили боже, Мендел, не му е времето нито сега, нито по-късно…“
И докато Тадеуш бавно се приближаваше към тях, Мендел продължаваше да говори на Хана. Каквито и да са желанията й, трябва да остави Тадеуш свободен, да не се опитва да го въвлича във водовъртежа на този нов живот, да приема грешките му, да не се поддава на непреодолимото желание да му създаде един по-хубав живот.
— Не му причинявай това, Сополано.
— Зная. И в това ще успея, Мендел.
Мендел не отговори.
Той помогна на Хана, а после и на Тадеуш да се качат в колата. С една последна усмивка ги увери, че отсега нататък те са наистина женени по всички ритуали, защото той, Мендел, е държал ръцете им, събрал ги е и ги е изпратил на сватбено пътешествие от Бруклин в Ню Йорк.
Колата се отдалечи с равномерния тропот на конете. Мендел я чуваше, но вече не я виждаше. Той беше другаде. Виждаше тази жена с хиляди лица, тя ту седеше изпъната до него, ту се смееше и се хвърляше в прегръдките му, ту му казваше, че иска да се люби с него… Сетне твърдия поглед, когато го бе помолила да открие Тадеуш. Сега тя си отиваше с този впряг, който той в миг на лудост бе приготвил за тях. Слънцето премрежваше погледа му, вече беше обед. Изведнъж Мендел разбра, че онова петно светлина на хоризонта ще изчезне хей там, накрая на моста, и тогава, преди времето да го е заличило, той, Мендел, обърна глава и пешком се отправи към Бруклин.