На улица „Крошмална“, бакалията кафене бе затворила врати. Малко по-нататък, на площада, двата или три бардака бяха отворили своите. Една внезапна асоциация извика в ума на Мендел името на Пелте Мазур Вълка. За малко да го произнесе и да попита Хана дали сутеньорът се е опитвал да я види отново или пък да направи нещо още по-лошо. Ако беше попитал, много неща биха се случили по по-различен начин. Ала в същия миг Хана, която вървеше от дясната му страна, отново заговори, след като бе пазила мълчание необичайно дълго за нея. Разпита Мендел за плановете му и по-точно за старата мечта, която лелееше от години, окончателно да напусне Полша и да отплава към Великобритания, към Франция, към Америка или някъде другаде…
— Или към Австралия — добави тя. — Преди три години ми говорехте за Австралия и за вашия приятел Шлоамел, който е забогатял в Сидни и постоянно ви пише да отидете при него…
Паметта й винаги щеше да го поразява. Едва започнал да разказва весела случка с един човек на име Прилюки от Одеса и тя веднага го поправяше: вероятно той бърка или пък има двама Прилюки, защото преди осемнайсет месеца той й е казал, че един Прилюки от Киев с четири дъщери, една от които кръстена Анастасия, дето има бенка над лявата си гърда… та този Прилюки от Киев… Най-лошото беше, че тя винаги излизаше права. Ако някой ден решеше да пише спомените си, най-лесно би било да я извика; тя със сигурност щеше да го засипе с имената, адресите и личните физически характеристики на всяка от двестате или тристате жени, които са го посрещали с отворени обятия от Черно до Балтийско море!
— Имате ли други новини от вашия Шлоамел?
— Нямам. Той ми писа два-три пъти и толкова.
— По-скоро пет пъти — поправи го тя. — И може би има ново писмо от него, което чака при латвийките в Данциг.
Ох, да му се не види! Какво общо имаше той, какво общо имаха те двамата с Шлоамел Финкъл, дето е в Австралия, в Сидни — или беше Мелбърн — все бърка? Какво искаше тя да постигне? Да го прати в Австралия? Освен ако сама не искаше да емигрира? Та тя дори не знаеше къде се намира Австралия (всъщност той също не знаеше)!
— Много добре зная къде е — каза тя спокойно. — Слиза се надолу покрай бреговете на Африка, освен ако не се мине през новия канал, и най-накрая се завива наляво; после се върви направо, видях в атласа си. Мендел Визокер?…
Досега те вървяха един до друг по улица „Крошмална“, където нощта започваше да възцарява спокойствие и тишина. Но Хана се спря внезапно, произнасяйки името на Мендел. Той направи две-три крачки, преди да забележи това. Като се обърна, я видя да стои неподвижна, с онзи вглъбен израз, който понякога се появяваше в очите й. Тя каза с глух глас:
— Видях го отново, Мендел Визокер. Говоря за Тадеуш Ненски, естествено.
— Разбрах — отговори той, внезапно боднат от тази необяснима ревност, която вече бе изпитвал. — Е, и?
Съвсем наблизо до нея, до бордюра на тротоара, имаше една ръчна двуколка. Тя се опря на нея внимателно, изпъната, с движения на завършена жена, а не на девойка. Нощта беше мека, дъждът от последните дни най-сетне бе спрял, въпреки че можеше отново да завали; из въздуха се носеше на талази, довяван от лекия източен вятър, горски дъх от квартал Прага, оттатък Висла.
Тя започна да разказва странната си нова среща с Тадеуш.
5.
Стаята в квартал Прага
През септември предишната година, тоест през 1890-а Тадеуш се бе завърнал в квартал Прага, точно както бе предвиждала хазяйката му. За да продължи образованието си — оставаше му само една година до дипломирането.
Хана веднага бе научила новината, предупредена от мрежата шпиони, която бе създала и чиято първа брънка беше именно хазяйката…
— Тя се казва Марта Гловацка, Мендел Визокер. Вярва на всичко, което й кажа, още повече че лъжите ми съвпадат с нейните възгледи. Страшно прилича на каца със саламура, само дето мирише по-силно. Няма зъби, почти не й е останала коса, но си въобразява, че мъжете само за нея питат. Достатъчно ми беше да я разбера. Отначало й сервирах първата си лъжа, че Тадеуш ми е природен брат. Тя ми повярва. Но скоро разбрах, че това няма да е достатъчно и затова измислих друго нещо: че изобщо не съм му сестра, а съм влюбена в него и той е влюбен в мен, но аз го зная, а той не; че на село ние двамата на сеното в един сайвант… и тя отново ми повярва. Дори ми се струва, че повече й харесва втората версия, защото е сантиментална каца със саламура.
(На това място от разказа Визокер отново го втресе от този толкова спокоен цинизъм — него, който никога не бе изпитвал прекалени угризения на съвестта, когато дрънкаше врели-некипели на хората, за да купят стоката в бруска… Цинизъм, съчетан с търпелива, непоклатима решимост, чието съществуване Хана отново му е разкрила като една от основните черти на характера си…)