— За малко да не те позная, Хана…
Гласът му беше сериозен, нисък, почти дрезгав, погледът му търсеше очите на Хана. А нежно настойчивият натиск на пръстите му я приканваше да остане неподвижна, да се обърне с лице към него…
— Хана…
„Ще се опита да ме целуне.“ Тя и това бе предвидила — тъкмо затова бе избрала да мине през това място, под дърветата, където бяха сами. Бе се подготвяла много старателно за подобна ситуация, препрочела бе всички книги, „Опасни връзки“ на Лакло даже пет пъти, но те останаха за нея тайнствени в много отношения, а и Ребека, която тя беше разпитала, също не й беше помогнала много. Въпреки всичко, беше определила стратегията си: щеше да се отдръпне внимателно, като grande dame25 (употребяваше френската дума дори когато мислеше), не биваше в никой случай да я вземе за fille facile26 (пак на френски)…
Хубави пресмятания. Но се оказаха погрешни. Защото в този момент, неспособна да се контролира, тя се отдръпна не внимателно, а почти отскочи и с мрачна ярост си помисли: „Глупачка такава, за малко да се блъснеш в някое дърво, както отскачаш!“ Така и не забеляза, че Тадеуш също не е много умел — едва по-късно, прекалено късно щеше да направи това откритие.
В следващите минути тя отново потърси спасение в литературата. Заговори за Стефан Маларме, на когото знаеше само името, без да е прочела и ред от него, и за Мюсе, когото също почти не познаваше; и когото нарече Албер…
— Алфред — поправи я Тадеуш.
— Говорех за брат му — веднага намери обяснение Хана.
— Така ли? — попита Тадеуш, който изглеждаше искрено учуден.
По-нататък срещата премина малко по-добре. Особено след като тя се отказа от темата за литературата, която явно беше прекалено хлъзгав терен, и заговори за пътувания и за всичките тези пари, които ще получи. Сега беше много по-уверена: знаеше със сигурност, че един ден ще бъде много богата и следователно ще пътешества по маршрутите, които бе очертала в атласа си още преди три години.
Камбаните на катедралата отдавна бяха ударили шест часа, а тя продължаваше да говори, неизчерпаема:
— … тази дама, която всъщност е много богата, сестрата на директора на фабриката, която наследявам…
— Хана — продума той най-сетне, — аз дори не знам цялото ти име…
Мълчание. Тя го гледаше объркана. Напълно заета с лъжите си, дори не бе забелязала, че той вече не я слуша. Той също я гледаше, с нежност и доброта, които й се сториха престорени. Тадеуш поклати глава и тя отново реши, че й разиграва комедия, когато започна да разказва, че се чувства много самотен във Варшава, че е много щастлив, дето случайно я е открил — „Къде живееш? Нищо не ми каза“, — че иска отново да се видят…
… Че няма много пари. Баща му умрял и оттогава животът му се променил… — Бях толкова тъпа, Лизи, толкова глупава, та наистина реших, че той само се мъчи да ме разчувства. Понеже аз лъжех, смятах, че той също трябва да лъже: такава бях тогава…
Той говореше с нежен глас, усмихваше се притеснено, сякаш се извиняваше, че изважда на бял свят трудностите си. Наведе се към нея…
— Може би бихме могли да се видим пак — рече тя и с тона си искаше да подскаже, че току-що е открила тази възможност.
Той се усмихна: „Защо не?“
През цялата им разходка все тя беше избирала накъде да вървят. Така стигнаха до площада на Стария пазар навреме, както бе предвидила. Точно когато един файтон се зададе, доближи се до двойката и спря. На капрата се мъдреше Пинкош, напъхан в ливрея почти по мярка, с изключение може би на фуражката, която беше малко голяма. Но той я свали, докато отваряше вратата на Хана…
— Сега трябва да си вървя — каза тя.