На следващия ден, в пет часа сутринта, тя се качи на влака за Уодонга от гарата на улица „Спенсър“. За втори път взимаше влак (вече бе пътувала от Варшава до Данциг), но природата, която се нижеше, бе на една непозната Австралия. Не много вълнуваща на пръв поглед — след като отминаха фабриките в предградието Футскрай, пейзажът стана равен, празен, пуст, без дървета; телени огради очертаваха докъдето поглед стига тъй наречените падок, в които овцете смъртно се отегчаваха, въпреки че бяха наблъскани в невероятни количества. С досадна натрапчивост и на равни интервали се появяваха и други овце, този път във влаковете, които отиваха в Мелбърн.
Толкова много овце взеха да втръсват на Хана, още повече че тя беше на път почти да намрази работодателката си. Не само защото Елоиза Хътуил се превземаше и се държеше като отвратително момиченце (въпреки че бе прехвърлила петдесетте), не и защото искаше непрестанно да бъде пръскана с одеколон и непрестанно да яде колбаси, изваждани от една огромна плетена кошница. А защото говореше. С кисел глас, на немски, примесен понякога с неразбираем швейцарски диалект. Изреждаше като в молитва австралийските си богатства, които били огромни и били нейни, само нейни, мъжът й нямал нищо…
Хана все още не го бе видяла. Освен дето го зърна на два пъти отдалеч, един път в къщата в Тоорак и после на гарата, до Елоиза, докато следеше товаренето на шестнайсетте или седемнайсет куфара на работодателите си. Странно, но той не пътуваше със съпругата си или поне не в същия вагон.
Влакът спря в Уодонга, след впечатляващо преминаване през една вкаменена гора от евкалипти със стърчащи като скелети клони, без ни едно листенце, заради железните обръчи — благоволи да обясни Елоиза, — поставени от овчарите, които така унищожават всяка растителност, освен тревата. Уодонга беше на брега на река Мъри, където се прехвърлиха на един омнибус с шест коня, за да пресекат реката и да отидат до Олбъри, първия град в Нови Южен Уелс. Митническата проверка бе рутинна — само в обратната посока, на влизане в колонията Виктория, формалностите бяха по-строги. Хана запомни това за всеки случай, запомни дори размера на вносните такси: двайсет процента. При нея това става съвсем естествено, да запомня подобни подробности, въпреки че в момента изобщо не знаеше за какво биха й послужили.
Едва в този момент Лотар Хътуил се присъедини към тях, разделяйки се с групата мъже, с които бе пътувал дотогава. Беше елегантен мъж, слаб и висок, макар и по-нисък от Тадеуш. Несъмнено беше по-млад от жена си, може би с десет години — значи около четирийсетте. Любезно ироничният му поглед срещна очите на Хана и тя веднага се убеди, че именно той е бил в затъмнената стая — „ако наистина там е имало някой, може би си си въобразила“ — и е присъствал на приемния изпит. „Ако все пак е видял гърдите ми, надявам се да са му харесали. Несъмнено, щом те избраха…“
Обърна се към Хана на немски, на съвършено чист немски. Беше внимателен, фамилиарен и сладкодумен, а по време на вечерята в хотел „Ексчейндж“ настоя Хана да седне на тяхната маса — „в Австралия сте, госпожице, не в Европа; така да се каже, социалните различия тук не съществуват“. Беше забавен и весел, разказа случката с градския съветник на Балард (град на запад от Мелбърн), който, информиран за една молба за внос на трийсет венециански гондоли, предназначени за украсата на езерото в центъра на града, се противопоставил, казвайки, че не вижда причина за такова прахосване на парите на данъкоплатците: защо просто не докарат от Италия една двойка от тези животни, една мъжка и една женска гондола, и да оставят природата да направи своето.
Хана се засмя. У Лотар Хътуил има нещичко от Мендел Визокер — същия начин да се усмихва с устните под мустак и най-вече очите, Лизи… Тогава беше на четирийсет и две години, в същото време ми изглеждаше много стар и все пак толкова млад, с посребрените кичури по слепоочията и загорялата си кожа…
Прекараха нощта в Олбъри. Съвсем бързо тя разбра, че съдържателят на хотела е евреин. Румънският му идиш е едва разбираем за полското ухо: да, познава Хътуилови, минават оттук три-четири пъти годишно; няма много добро мнение за мистрес Елоиза, защото при всяко минаване го подлудява с изискванията си. По-нюансиран е по отношение на мистър Лотар: „Внимавай, faygeleh29, това се прави както в Мелбърн, така и в Сидни: камериерките са предназначени за господаря и ангажират по пет-шест на година… Добре, добре, но трябваше да те предупредя“.