Не го изпусна. Някой — в мъглата, която я обгръщаше, тя не би могла да каже мъж или жена — занесе чантата й до гарата, взе двайсетте лири, които даде, „за да се връчат на Мика Гън два часа след тръгването на влака“, настани я на дървената пейка в един от вагоните. Тя се озова в компанията на трима или четирима великани, обрасли с бради, които й се усмихваха с развалените си зъби. Всичките миришеха много силно, направо воняха, от тях се разнасяше отвратителна миризма на мръсно бельо. Но й засвидетелстваха несръчно и грубовато внимание, направиха й място, нещо като легло от саката си и други дрехи. Увериха я, че с тях ще бъде в много по-голяма сигурност, отколкото в ръцете на майка си. „Като че ли майка ми някога ме е защитавала от нещо. Кой, освен Мендел, ме е защитавал или ми помагал по някакъв начин“, помисли си тя (ако не го е казала и на глас) с желанието, за първи път в живота си, да се отпусне, да не се бори повече. Заспа в мига, в който влакът потегли, и последният й спомен бе от дрезгавите гласове на тези странни пазачи, пеещи й „Валсуващата Матилда“30 вместо приспивна песен.
Като спряха в Митагонг, тя спеше дълбоко. Когато отвори очи, намираше се на централната гара на Сидни. От притеснените им обяснения най-сетне успя да разбере, че композицията е на гарата от поне три часа, че те са ходатайствали пред компанията да я оставят да поспи още, че може да си прибере бръснача (не била го пуснала от тръгването от Яс и те дори се страхували да не си пререже сама гърлото), събрали са пари помежду си да й платят хотела и дори са пуснали нещичко в торбичката й, където сега тя имаше цяла лира.
Тя ги целуна по бодящите и не толкова миризливи бузи. Отказа всяка допълнителна помощ. Обясни, че е пристигнала и че чичо й, който е толкова богат, ще се погрижи за нея.
… Да, сама можела да си носи чантата, вече се чувствала много добре. Това беше почти вярно. Поне виждаше ясно и си бе възвърнала цялото самообладание.
— В Сидни съм, целта на моето пътуване, тук вече всичко ще бъде наред.
Нямаше и три минути, откакто те си бяха тръгнали, а тя едва беше излязла от гарата на улицата в Сидни, когато усети, че е следена. Обърна се и видя, че Мика Гън все така върви след нея, на не повече от сто стъпки.
Тя вървеше, вървеше, вървеше и благотворното въздействие на пътуването с влака, по време на което си бе отпочинала отлиташе с всяка нейна стъпка. Идеята да се качи на файтон й се стори налудничава: човек не пилее безразборно, когато има всичко на всичко една лира. Дълго се лута и обикаля из непознатия град. Странно, но натрапчивото присъствие на Гън зад нея й помогна, тъй като в него тя съзря предизвикателство, което я накара още веднъж да направи невъзможното: „По-скоро ще умра, отколкото да доставя на този червенокос негодник удоволствието да види, че се предавам“. (Явно съвсем беше дошла на себе си.)
… После й хрумна нещо много забавно: тъй като ръцете й се бяха откъснали да влачи тая скапана чанта, тя изведнъж реши да я зареже насред тротоара. И бе улучила — видя как Мика Гън се поколеба, после как невъзмутимо вдигна багажа и го понесе!
Към пет часа следобед тя най-накрая стигна на улица „Гленмор“, в квартал Падингтън, тоест на адреса, посочен от Мендел. Къщата се намираше на номер 173. Във викториански стил, едноетажна, с прилепен към дясната страна baw-window, тоест издаден навън прозорец с много крила. Пред нея имаше малка градинка, огъваща се под лехи с хортензии. Цялата беше боядисана в бяло, с изключение на вратата — в патешко синьо. Хана дръпна звънчето един път и докато чакаше да й отворят, се обърна с остатъка от силите си, колкото да види как Гън поставя платнената й чанта до входа на градината, а после се отдалечава с вид на човек, изпълнил задачата си.
В къщата нищо не помръдваше.
… Въпреки пълното изтощение в душата й се надигна гняв, точно както преди две години пред двукрилата врата на частния дом на улица „Кролевска“ във Варшава. „Само дето вече не си способна изобщо да ритнеш каквото и да било. Дори и един лек полъх на вятъра ще те събори на земята…“
Най-сетне едно момиченце с русо — червеникави коси и големи зелени очи, което беше на около девет или десет години отвори вратата и заразглежда Хана, притискайки към гърдите си златокоса кукла.
— Бих искала да говоря с господин Шлоамел Визокер — каза Хана.
— Кой?
— Шлоамел Визокер.
И в полумъглата, която отново започна да я обвива, двете сцени се смесиха — тази и другата от улица „Кролевска“, когато търсеше Тадеуш Ненски.
30
Името на популярна австралийска песен и израз; в буквален превод означава „валсуващата Матилда“; в преносен смисъл — „да бродиш като скитник“, „да метнеш на гръб торбата“; неизвестно защо вързопът на скитника се нарича „Матилда“. — Б.р.