Веднага след като изрично заяви на Маккена твърдото си решение да работи, сама да изкарва прехраната си — със съвсем ясния подтекст да бъде съвършено самостоятелна, макар че те бяха така гостоприемни към нея — Дъгал и Колийн й предложиха помощта си. Можели да й намерят всяка желана от нея работа. Дъгал членувал в поне два-три клуба; единият бил на висшите служители от обществения сектор и австралийските железници; друг обединявал дошлите тук от Индия; без да се смятат приятелският ирландски клуб, католическата конгрегация, дружеството по крикет (или по футбол), в които участваше в края на седмицата. Колийн от своя страна също можеше да задейства цяла армия най-вече от благотворителни организации (тъй като, заедно с една доста странна игра на топки, благотворителността беше основното хоби на австралийските дами)…
Освен това можел да помогне и най-големият син Род, който след като бе завършил образованието си по право в университета в Сидни (най-стария в Австралия, съществуващ от четирийсет години), наскоро бе започнал работа в администрацията, в кабинета на Колониалния секретариат. Род сигурно би могъл да направи нещо за Хана; най-вече да уреди престоя й в Австралия на една по-сигурна основа в сравнение с паспорта, даден й от Каръдърсови във Варшава — с две думи, да я направи австралийка.
При толкова възможности и изгодни обстоятелства би било срамно, ако не й намерят бързо някое място на гувернантка, библиотекарка, компаньонка, възпитателка, секретарка на нещо, като например на Дамския клуб за игра на топки…
Трудно беше да се устои на такава стихия от добронамереност. Но Хана устоя с кротка търпеливост, която не беше много характерна за нея…
Обиколи един по един всички магазини в центъра на Сидни. Състави подробен списък. Цели три дни задраскваше и отхвърляше от този списък всички онези, които според нея бяха прекалено големи, прекалено демодирани и без бъдеще, всички, които продаваха хранителни продукти (дошло й беше до гуша от сирена!) или се занимаваха с търговия на едро, с кинкалерия, или предлагаха само стоки за мъже (където фактът, че е жена би й навредил), всички, които…
… Ето че наистина започна да се оформя нещо, което дотогава бе предусещала смътно: все още не знаеше какво ще продава, но пък знаеше на кого ще го продава — на жените. На едрите червендалести австралийки с крака като на патагонци, които стърчаха над нея с почти една глава, които бяха дошли от другия край на света в тази страна, създадена от и за мъже и не намираха тук приятните улеснения на родната Европа.
На третия ден след много задрасквания в списъка й бяха останали само осем магазина с женска клиентела. Един от тях продаваше главно слънчобрани и тя също го отхвърли, защото не вярваше особено в бъдещето на слънчобраните, а и беше сигурно, че с тях няма да събере стоте хиляди лири стерлинги, които си бе поставила като скромна цел… „До две години, да кажем, не бъди прекалена оптимистка… Освен това винаги може да преосмислиш целта си и да си определиш по-висока…“
От осем като се махнеше един, оставаха седем. Скоро бяха само четири — обувките също не я вдъхновяваха кой знае колко. Освен ако не се захванеше сама да измисля модели и да ги произвежда… „но да оставим настрана обстоятелството, че рисуваш като левачка, как ще конкурираш внасяните от Лондон и Париж?“
Сред четирите магазина, на които накрая се спря (всичките за дамска мода, подобни на онзи, който бе направила на улица „Краковски кръстопът“) тя избра един, държан от две сестри, родени в Австралия, но от славно уелско потекло: Хариет и Едит. Едната беше омъжена, другата — вдовица, но и двете бяха спаружени като стафиди в плум-пудинг32 и срамежливи като дропли. Още два дни бяха нужни на Хана да ги убеди да я наемат. Те търгуваха с дантели, бродирани неща и копчета, всичките доста демодирани. Нямаше и най-малък шанс подобна търговия да процъфтява и следователно не можеше да повтори операцията, проведена вече във Варшава с Добе Клоц, когато получаваше част от парите над средната печалба. Седемнайсетте шилинга уговорена седмична заплата (тя стигна до двайсет само за месец) бяха максимумът, който би могла да очаква от тази работа. (А за да получи и нея, бе принудена да изрече най-големите лъжи на света…)
Знаеше го. По съвсем други причини бе избрала тази доста тъжна дрогерия, настанена в приземния етаж на една двуетажна къща, странно защо ли обърната с гръб към улица „Джордж“, до която се стигаше през павиран вътрешен двор, целия затворен (с изключение на огромния портал) с тухлени стени. Постройката, в това число и страничните сгради, изградени като второ ниво на големите сводести помещения, дълго била използвана за склад за вълна. Било по времето, когато каруцарите, идващи от bush33, със силни прегракнали викове и с плющенето на stockwhips — камшици, дълги шест-седем метра, с които, както е обяснил на Хана Род Маккена, човек можел от разстояние да извади окото на противника си само с един удар, докарвали в самия център на града огромните си коли, теглени от шест или осем коня.