Ще бъда в Сидни след три-четири дни, Мендел. Ще отида при братовчед ви Шлоамел и ще му кажа, че трябва да ми даде правдоподобно извинение защо не е отговорил на телеграмата ми. С негова помощ все ще намеря начин да спечеля и ви върна част или всичките пари — всичко ще бъде с преференции и с лихви, разбира се — които ми поверихте, а аз загубих поради глупостта си…
Беше изпратила първите две писма до управата на сибирската каторга, в някакво затънтено място, наречено Иркутск. Името й беше познато от „Михаил Строгов“, а освен това го бе намерила и в атласа си: „страхотно далече“. Адресът бе получила преди да тръгне от Варшава. Според нея щяха да са нужни три-четири месеца, че и повече, докато писмата стигнат до езерото Байкал. А дали изобщо ще попаднат у Мендел беше съвсем друго нещо. Но беше уверена, че той не е мъртъв. Вярваше в това, както вярваше в слънцето. По-лесно би си представила, че Тадеуш няма да я желае повече. Макар че…
В третото си писмо написа:
В Сидни съм. Всичко се нарежда чудесно. Само дето братовчедът Шлоамел е заминал за Америка, глупакът. Но се оправих по друг начин: след шест, най-много след дванайсет месеца ще започна да трупам състояние и ще мога да ви върна всичките пари, когато избягате. Което може би вече сте направили все пак. Целувам ви от все сърце. Хана.
— Това е всичко — каза тя на Гъските, тоест на Хариет и Едит, или другояче казано сестрите Уилямс. („Защо и двете се казват Уилямс след като сигурно не са били омъжени за един и същи мъж? Това е загадка, която трябва да се изясни.“) Усмихна се:
— Ясна ли бях?
Двете кинкалеристки с прекалено дълги шии и дебели крака въртяха глави и обръщаха очи: нищо не са разбрали, заявиха те. Прякорът, който им бе прикачила, според нея беше приятелски. Както „Копа Сено“ на Добе Клоц.
— Много добре — рече тя, — започвам отначало. Малко по-бавно може би. Зданието, в което се намираме и което ви е било завещано от господин баща ви, рано или късно ще бъде разрушено. Попада в линията на пътното платно — някои сведения, които можах да получа в Колониалния секретариат, ми позволяват да твърдя това. Общината на Сидни ще я купи. Ще бъдете обезщетени. Но какъв ще е смисълът: ще ви изгонят от дома ви, ще ви бутнат в някое далечно предградие, на левия бряг, или може би в Сейнт Ленърд сред всичките онези въшливи емигранти, дори сред евреи или китайци. Позор… А аз ви предлагам решение. Наемам от вас, благодарение на наследството от уелската ми баба, всичко, което е вляво и вдясно от портата в двора — етажите и приземието, плюс аркадите и самия двор. За вас нищо няма да се промени. Ще продължите да живеете там, където винаги сте живели. Какво ще правя с наетите помещения? Ще ги ремонтирам, боядисам, ще ги подновя. Ще превърна двора ви в най-хубавата градина в Сидни. Ще живея в лявото крило. Дясното ще приюти козметичния ми салон. На етажа — лабораторията ми. Аркадите и градините ще се превърнат в салон за чай. Вие правите най-хубавите кифли в Австралия. Ако приемете да държите салона за чай и да бдите за доброто име на комплекса, ще ме преизпълните с щастие. Ще бъдете моите директорки за high tea35. А аз ще ви плащам, докато сега е обратното.
Мълчание.
„Пак манипулираш, малка чумо! Макар че не лъжеш очарователните Гъски: вярно е — или пък Род Маккена ти е надрънкал врели-некипели, но би било чудно, защото той има чувство за хумор колкото един пън — съвсем си е вярно, че се предвижда разрушаването на тези разкапани сгради, за да се построи нещо ново. Вярно е и това, че ще стане след петнайсет години, че и повече… Просто изпреварвам историята, но какво лошо има в това?“
Усмихна се на Хариет и Едит:
— Ще станете богати и то без да напускате мястото, където винаги сте живели. Уверявам ви, че догодина ще имате средства да осъществите пътуването до Европа, за което винаги сте мечтали, във Великобритания, в Уелс, в родината на вашите… на нашите прадеди и да пеете Auld Land Syne36…
Беше понеделник 17 октомври 1892 г. — преди три часа червенокосият Мика Гън бе донесъл на Хана хиляда и петстотинте лири. Съвсем дискретно — в средата на букет от двайсет и една червени рози. Под неговата охрана от разстояние и за да не повтори грешката от Мелбърн тя бе побързала да внесе парите в банка. Не в коя да е банка: избра най-старата, създадена през 1816 г., а и най-надеждната според мнението на Род Маккена и на Том Оугълви, тоест в Банката на Нови Южен Уелс. По препоръка пак на Род й откриха сметка, въпреки че едва се виждаше над плота на гишето… Поради което не й беше съвсем удобно да брои пачките едновременно с касиера.