— За да работиш при мен — каза той на главата над студения объл корем, — трябва да обръснеш това.
Докторът най-сетне излезе с няколко леки пакета в чантата. Тръгна назад по Сан Джакопо, към дома. Паци го изпревари по отсрещната страна на улицата. Тълпата го изтласка от тесния тротоар и огледалото на една полицейска кола го блъсна болезнено по часовника на ръката.
— Stronzo! Analfabeta!14 — изкрещя шофьорът през прозореца и Паци се закани мислено да му отмъсти. Стигна до Понте Векио с четирийсет метра преднина.
Ромула стоеше в един вход, бебето беше закрепено в дървената ръка, другата беше протегната към минувачите за милостиня. Свободната й ръка беше скрита под широката й дреха, готова всеки момент да грабне поредния портфейл, за да го добави към повече от двестате други, които бе задигнала през живота си. Добре лъснатата сребърна гривна беше именно на тази ръка. Набелязаната жертва щеше да стигне моста всеки момент. Ромула щеше да го пресрещне, когато излезеше с тълпата на Виа де Барди, да свърши работата си и да се скрие сред хората, минаващи по моста. Някъде там, в тълпата, имаше приятел, на когото тя можеше да разчита. Не знаеше нищо за жертвата, не можеше да се довери и на полицая, че ще я отърве, ако нещо се случи. Жил Превер, записан в някои полицейски досиета и като Жил Думен или Роже Льо Дюк, но известен в района като Ньоко, чакаше сред тълпата до южния край на Понте Векио. Беше се смалил заради лошите си навици и черепът му започваше да прозира под кожата на лицето му, но иначе все още беше достатъчно жилав и силен, за да й помогне, ако нещо се обърка.
Беше с чиновнически дрехи и не биеше на очи, като от време на време надигаше глава над тълпата и се оглеждаше като прерийно куче. Ако набелязаната жертва хванеше Ромула, Ньоко щеше да се препъне, да падне върху него и да се заплете в двамата, извинявайки се многословно, докато Ромула се измъкне. Беше го правил и друг път.
Паци я отмина леко и застана на една опашка за плодови сокове, откъдето можеше да наблюдава улицата.
Ромула излезе от входа. Прецени с опитни очи хората между нея и слабата фигура, която приближаваше. Умееше чудесно да си пробива път през тълпата и бебето, закрепено върху умело изработената от дърво и брезент фалшива ръка, изобщо не й пречеше. Чудесно. Както правеше обикновено, щеше да целуне пръстите на ръката, която беше отвън, и да я протегне към челото му, за да остави целувката там. Със свободната си ръка щеше да започне да бърника близо портфейла, докато онзи да я улови за китката. След това щеше да се отскубне.
Паци й беше казал, че този човек не може да си позволи да я задържи, за да я предаде на полицията, че просто ще гледа да се отърве от нея. При всичките й опити да краде портфейли никой досега не беше прилагал насилие спрямо жена, която държи бебе. Жертвите често си мислеха, че някой друг отстрани се опитва да ги обере. Ромула на няколко пъти бе обвинявала невинни минувачи, за да не я хванат.
Тръгна с тълпата по тротоара, освободи скритата си ръка, приготви се. Виждаше набелязаната жертва сред поклащащото се поле от човешки глави на десетина метра разстояние. Приближаваше.
Madonna! Доктор Фел сменяше рязко посоката — измъкваше се от най-гъстата тълпа и се вливаше в потока от туристи по моста. Не се прибираше у дома. Ромула опита да се пробие път през многолюдието, но не успя да се добере до него. Зърна физиономията на Ньоко — все още беше пред доктора. Гледаше я въпросително. Тя поклати глава и Ньоко го остави да отмине. Нямаше смисъл той да пребърква джобовете му.
Паци изръмжа, сякаш вината бе нейна.
— Връщай се в апартамента! Ще ти се обадя! Нали имаш пропуск за такси за стария град? Върви!
Самият той грабна мотопеда и започна да го бута по Понте Векио над река Арно, мътна като нефрит. Мислеше, че е изпуснал доктора, но не — видя го на другия бряг под колонадата край Лунгарно. Надникна за миг над рамото на някакъв художник, после продължи забързано нататък. Паци реши, че се е отправил към църквата „Санта Кроче“, и продължи да го следва от разстояние през адския трафик.
Глава 26
Църквата „Санта Кроче“, седалище на францисканците. В огромната й вътрешност кънтят осем езика, докато ордите туристи се нижат след ярките чадъри на гидовете си и търсят в сумрака по двеста лири, за да платят осветяването — само за една безценна минута в живота си — на величествените фрески в параклисите, за да ги разгледат.