— Мисля, че може да забравиш за генната си теория — каза той, стана и избърса ръката си в панталона.
Кали го погледна предпазливо.
— Защо?
— Не съм сигурен. Трябва да разговаряме със селяните, за предпочитане старци. Хайде.
— Дай ми минута — помоли тя. — Трябва да си напудря носа.
— Да си напудриш… О, загрях. Разбира се.
Той остана до шахтата, а Кали влезе в джунглата.
— Не се отдалечавай — извика Мърсър.
— Ама че си извратен. Обичаш да слушаш, а? — Тя определено го закачаше.
— Обикновено гледам.
— Не се тревожи. Няма да отида по-надалеч, отколкото изисква благоприличието.
След пет минути я извика.
— Още малко — отвърна тя. — Господи, как наричат в тази част на света „отмъщението на Монтесума“?
— Чувал съм, че в Индия му викат Хинду Туш, а в Египет „проклятието на фараона Тут“ или „фараонски задник“. Мисля, че в тази част на Африка нямат израз за чревно разстройство.
— Хитро. — Гласът й прозвуча по-силно, а не напрегнато като преди. След минута Кали излезе от джунглага. Не изглеждаше зле, въпреки неприятностите си.
— Добре ли си?
— Да. За щастие, когато получа „течението на река Конго“, ми минава бързо.
— Искаш ли да ти нося раницата?
— Не, благодаря.
Селото се намираше на върха на скалата, откъдето се виждаше реката долу. Десетина акра джунгла бяха изсечени и засети и засадени със земеделски култури, предимно маниока. Няколко кучета обикаляха кръглите колиби, две завързани за колчета кози незаинтересозано наблюдаваха приближаването на Мърсър и Кали. Телата им бяха мършави, а брадите — проскубани. Едва когато стигнаха до площада, първият човек излезе да ги посрещне — дете на пет-шест години с огромна фланелка на „Манчестър Юнайтед“, която стигаше до коленете му. Жена с басмена рокля изскочи от една кръгла колиба и прибра детето. След няколко секунди от същата колиба излезе старица. Лицето й беше овално и толкова набръчкано, че очите й се виждаха само по отразената в тях светлина. Подпираше се на бастун, направен от корен на дърво, и носеше безформена рокля, която напълно закриваше пълното й тяло. Каза нещо на непознат за Мърсър език. Тонът й беше обвиняващ. Гласът й беше силен и стресна птиците, които се разхвърчаха, и прогони едно от кучетата с подвита между краката опашка.
— Pardon, madam — каза Мърсър. — Parlez-vous Francais?2
Жената млъкна и за миг застана неподвижно като статуя, оглеждаше изпитателно двамата бели, а после се обърна към колибата и измърмори нещо. Майката се появи отново, притиснала детето до гърдите си.
— Аз знам английски.
— Още по-добре — усмихна се Мърсър. — Ние сме американци.
Старицата каза нещо на младата жена и тя пусна детето на земята и се върна в колибата. Изнесе ниско столче и го сложи зад възрастната жена, която вероятно й беше майка, по-вероятно дори баба. Старицата седна, като въздъхна тежко. Мърсър почти очакваше, че столчето ще се разпадне под тежестта й.
Двамата с Кали се приближиха и приклекнаха до босите й крака. Жената миришеше на пушек от дърва и на животински изпражнения. От входовете на другите колиби ги гледаха хора — повечето жени и всичките възрастни.
— Къде са младите? — попита Кали.
— Отишли са в джунглата — огорчено каза Мърсър. — Виждал съм същото и преди, на други места, в други войни. Дайс се е развилнял и всеки, който може, е избягал, а старците и болните са останали.
— Господи, това е…
— Знам. — Младата майка сигурно беше останала, за да се грижи за бабата, макар че Мърсър не разбираше защо не е взела детето си и не е избягала. Вгледа се по-внимателно в момиченцето и разбра защо. Детето имаше тумор на врата, възпалена зачервена топка с големината на портокал, която скоро щеше да затрудни дишането му и да го задуши. Рак. Защо някой би забавил бягството си с дете, което и без това скоро ще умре?
— Много си смела, че си останала — бавно каза Мърсър.
Младата жена не отговори, но очите й се напълниха със сълзи.
— Имам камион близо до сала, който преминава Чинко. Мога да ви взема до Рафай.
Сълзите й изведнъж пресъхнаха и стоическото й изражение разцъфна в усмивка.
— Кажи на другите да се приготвят — добави той. — Може да потеглим след няколко минути.
— От правителството ли сте?
Мърсър не искаше да й обяснява, че правителството на страната й е изоставило всички на север от Киву.
— Да.